вторник, 26 юни 2012 г.

Мачанов трап 2

Правим с Ови уговорки да ходим на Бряновщица. Любимо място, разбира се. Винаги нещо ми харесва там. Колкото и да ми се ходи обаче мислите ми все отлитат в една посока. Онзи отвес и очакващата ни след преодоляването му загадка. Какво ще се случи там горе? Какво ли има там след отвеса в дълбините на Мачановия трап. Любопитството е като заздравяваща рана. Сърбежът е нестихващ. В четвъртък не издържам и започвам да търся връзка с Ванката, за да разбера докъде са стигнали. Тайно се надявам да имам възможността пръв да надникна в непрогледния мрак. Надявам се пръв да насоча лъча на челника към новото, все още недокосвано и невиждано от човешки очи. Няма връзка. Вероятно батерията му е паднала или си е изключил телефона. Все пак има варианти - Роко, Снежа, Таньо. Свързвам се с Роко, а по-късно се включва и Ванката. След последните 20-25 м., които екипирахме с Ови, усилията на спелеолозите са довели до екипирането на още около десетина метра. Сърцето ми забива лудо, остава още работа за вършене. Пещерата все още пази своята неизвестност. И да, грабвам отново телефона и звъня на Ови. Ха-ха, знаех си! Не са му нужни безброй уговорки. Веднага склонява и се уговаряме в петък вечер да пътуваме към лагера до с. Здравковец и да атакуваме.
22.06.'12 Пристигаме. Очакват ни. Малко приготовления и пет човека влизаме към 22:00 ч. С пожелания за успех, хората оставащи навън ни изпращат. Преливам от ентусиазъм. Иска ми се по-скоро да запълзя нагоре по отвеса. Бързаме надолу. В лагера похапваме и решаваме все пак да починем. Този път си имаме спални чували и дрехи за преобличане. Сънят ме надвива.
23.06.'12 Събуждам се преди будилника. Имам обаче нужда от още малко сън макар и да не ме свърта. Така или иначе никой не помръдва и се сгушвам отново в чувала. В 06:30 нагласям алармата за след 30 минути. И така няколко пъти. Накрая ставам и се залавям със закуската. Кипвам вода канче по канче, добавям половинка пилешко бульонче, картофено пюре до сгъстяване и накрая докато е топло парченца кашкавал. И канче кафе! Един по един, всеки поема порцията си. 
Готови сме и с Ови нарамваме прониквачките. Бързо прегазваме калните препятствия. На места консистенцията е такава, че едва изваждаме краката си с ботуши на тях. Стигаме до залата с малкия водопад, който преодоляваме с жумарене и от тук само 20-30 метра меандри ни делят от целта.
В празната коминообразна зала сме само ние. Досега тук са влизали само още няколко човека. Очкават ни фиксирани въжета и нагоре само неизвестното. Водопада се изсипва някъде отвисоко и бързаме да избягаме от пръските му.
Оборудвани с инвентар за екипиране преодоляваме отвеса докъдето е фиксирано въжето и се събираме на висяща площадка. От тук нагоре решаваме да продължим на чести смени, за да не повторим грешката от миналата седмица и да мръзне осигуряващия. Ови поема първи. Има някакъв проблем с машината. Работи на пресекулки и дупка, ставаща за секунди сега изисква няколко минути и безброй ругатни. Малко по малко докато той напредва аз започвам да потрепервам и се разбираме на следващата дупка да се сменим. Разстоянието от мен до ръба, който искаме да достигнем, вероятна тераса с евентуално някакво продължение, виждам че вече е преполовено. Надявам се след смяната да успея да надникна отвъд. 
Още малко, още малко и с триста зора отвора за поредния анкер е готов. Намокрената машина съвсем сдава багажа. И двамата избухваме в ругатни. Не мога да спра да сипя проклятия. Поглеждам нагоре и не искам да повярвам колко малко ни остава. Само някакви си 7-8 метра! Сменяме батериите няколко пъти и нищо не става. Поглеждам нагоре и а-а-ах, не искам да повярвам в това, което се случва. Да! Ръкохватката! Решавам, че ще сляза до долу и ще я взема, но се сещаме, че е ръкохватка за спитове. 
Кошмар, мамка му! 
За пореден път като огнедишащ дракон  бълвам огън и жупел. 
Трябва да се примиря. Каквото успяхме направихме. Спускам се полека надолу. Стъпвам на крака и пак поглеждам докъде сме стигнали. Ови още е там, нещо се бави и разбирам колко сме високо. 
Бяхме толкова близо!
По пътя за Стара Загора почти не ми се говори.
Време ми е за нещо любимо, нещо жадувано и очаквано.
Време е за Мальовица.

понеделник, 18 юни 2012 г.

Мачанов трап

Мачанов трап. 
Някъде в началото.
Иван Аврамов.
Поканата дойде ненадейно. На заседание на УС на ТД Сърнена гора Иван Аврамов от спелео клуб Саламандър представи проекта за експедиция "Плато Стражата" и отправи апел за подкрепа, а мен покани да участвам в екипирането на отвес, до който са достигнали при проучванията на Мачанов трап. Бях запленен от идеята. Никога не бях прониквал в пещера, особено пък като участник в експедиция. Воденето "за ръчичка" като клиент с билетче в ръка не го броя, макар и по този начин да съм имал възможността да се удивя от красотата на Ягодинската пещера, Дяволското гърло, Бачо Киро, Леденика и Харамийската. 
Сега бях сигурен, че ще е друго, много по-вълнуващо и интересно.
При предварителните разговори с Ванката трябваше да избера дните, в които да се включа. Определихме окончателно датите 16-18.06.'12, но по една или друга причина в края на краищата свихме графика в рамките само на два дни.
16.06.'12. Пристигаме сутринта с Ови на уреченото място след, разбира се известна доза лутане по "чудесните" родни пътища. Указателни табели или никога не е имало или просто са изчезнали, но за пореден път се убеждавам че навигацията по родните ни пътища е пълна скръб и ако човек не знае наизуст къде отива то вероятността да се отклони от правилния път е огромна. Като един абсолютен лаик в пещерното дело съм почти неподготвен, но нашите домакини ни посрещат приветливо, екипират ни с всичко необходимо и към 10:30 ч. се спускаме в подземния свят. Входът на пещерата представлява малка дупка, закътана на място, където нищо неподозиращия, незапознат със спелеологията човек, никога не би предположил какво го очаква. 
Малка частица от смайващата красота на пещерния свят.
Иван Аврамов е тук вече над двадесет пъти. 
Влизаме един по един като си подаваме прониквачките, натъпкани с всичкия необходим инвентар, храна, дрехи и материали. Първоначалното ми притеснение малко по малко отстъпва място на безкраен интерес и любопитство. След 150 м. патешко ходене излизаме в първото уширение. Става ми все по-интересно. Стигаме и до първите тесняци, през които преминаваме пълзейки. Прониквачките придвижваме с нас, кой както намери за добре. Бутане, дърпане, връзване за сбруята или за крака, всичко е от полза.
Време е да се екипираме за спускане.
Напредваме малко по малко и откривам с колко изненади е пълна пещерата. Никога не бях си представял нещо такова. Преживяването е уникално. Тесняци, зали, меандри, релефа е толкова разнообразен и интересен. Оставам без дъх, без думи, искам да опиша видяното, но като се замисля осъзнавам, че няма думи, няма изразни средства, които да дадат ясна представа за това, което окото е способно да погълне на място. Снимам, снимам, искам всичко да запечатам в кадри, но явно възможностите на фотоапарата са прекалено ограничени. Високата влажност в пещерата и парата, която се вдига от дишането и изпарението от дрехите допълнително усложняват фотографирането. Остава ми да гледам и да попивам всичко. 
Удовлетворението е безгранично и се радвам на възможността да бъда тук във вълшебните дълбини на земните недра. Настъпва и момента, в който да обуем сбруите и да започнем поредица спускания. 
Водата е наш неизменен спътник и преминавайки покрай нас, водопадите се изсипват долу в непрогледния мрак.
Достигаме мястото за бивак. Събираме се всички и всеки се залавя с отредените му задачи. Към 22:00 ч. Ванката, Ови, Игор и аз, поотпочинали и поели известно количество калории, се отправяме към крайната, достигната до момента в пещерата точка. Не след дълго, след поредица калища, блокажи, меандри се озоваваме в голяма зала, измита прилежно от изсипващия се от тавана водопад. 
Ови леко поокалян.
Силното въздушно течение поражда учудване. Трудно ми е да преценя височината, но общото мнение е, че е някъде около 50 м. Диаметъра в основата е около 15 м, а нагоре се стеснява и във височина се виждат две дупки, незнайно колко дълбоки, които може да бъдат възможно продължение на пещерата. Неизвестността за очакващото ни подгрява интереса и любопитството до точката на кипене. Изваждаме инвентара и след щателен оглед и преценка тръгвам нагоре. В началото е лесно, скалата предлага богатство от възможности за хващане и стъпване. С машината правя отвори и поставям анкери с планки за осигуровка. С набиране на височина скалата изгубва все повече първоначалния релеф и започвам изкуствено катерене. В процеса на работа забравям че съм мокър. Изгубвам и представа за време. Не ми е студено и все повече ми се иска да стигна до първата дупка. Някъде към средата на отвеса поглеждам нагоре и избирам място за следващата осигуровка. 
Гласът на Ови се преплита с шума от изсипващия се от тавана водопад. Почти невъзможно е да разбера която и да е дума, заради кънтежа в празната зала. Успявам да разбера, че долу им е ужасно студено. ОК, отбой! Правя отвор, слагам анкер с планка, фиксирам статичното въже тук и на долната точка. Обирам примките по пътя надолу и фиксирам статика в междинна точка. Стъпвам на пода и виждам треперещите си приятели. 
Докато ние се приготвяме за излизане, за други работата продължава.
Четири човека, въоръжени с необходимите средства започват
картиране.
Докато аз бях горе, в движение и без контакт с водата, Иван и Ови са били под непреставащите водни пръски и изложени на силното въздушно течение. Игор е тръгнал назад отдавна. Сбираме всичко в прониквачките и бързо се изстрелваме към бивака. Към 02:00 ч. намираме всички заспали.
Поемаме малко чай и храна и настъпва време за почивка. Трудна нощ ще е. Прониквачката, в която бяха спалните чували, моя и на Ови, и сухите дрехи изгубихме или забравихме някъде по пътя от входа на пещерата до бивака. Така и не можахме да я намерим. Остана надеждата някой от излизащите по-рано да я открие и да ни я донесе или да я изкара обратно навън. Оправяме се с подръчни средства. Палатка, донесена тук при предишно проникване тази нощ ще бъде нашата завивка. Умората по някое време надделява. Заспал съм. Събуждам се, тресейки се целия от студ и не мога да спра. Заспивам. Събуждам се и пак заспивам. Така няколко пъти. Нощта тук е безкрайна. Ванката по някое време се пробужда, отваря си чувала и се завиваме заедно с него. Заспивам отново. 
Готови за път навън.
17.06.'12. В 11:50 ч. сме готови и тръгваме по пътя за излизане. 
Тримата с малко багаж се движим бързо и след 3 ч. и 25 мин. подаваме глави навън един по един. Зеленината на мъховете, тревата, деърветата ме смайва. Всичко изглежда някак нереално, фантастично. Усещам аромата на въздуха. Отново сме в другата, горната земя и всичко в нея е някак по-различно от преди, някак прекрасно.
Изпълва ме мисъл с всепоглъщаща сила. Искам по-скоро да се добера до телефона. Искам да Я чуя. Искам да чуя онзи любим глас и по-скоро да Я видя.