сряда, 27 март 2013 г.

Животът

Лежа си кротко на леглото. Както почти никога досега. И чета, чета... така сякаш не съм го правил преди. И много е интересно. И... "Животът ще ти даде онова преживяване, което най-много ще спомогне за еволюцията на съзнанието ти. Откъде знаем, че именно от това преживяване се нуждаем? От това, че именно това преживяване имаме в този момент." Я пък тоз! Какъв си бил мъдрец. Ако не беше лавината дали щях да се запозная с тебе? Знам ли. Пък да видим до къде ще еволюирам. 
И пак планини. И пак игли и стени. И Серо Торе ми се яви под интригуващ ъгъл. И не изглежда от тая точка толкова наострен. Я виж ти!

сряда, 6 март 2013 г.

Цепки


Приказно! Защо ли не мога да се зарадвам!? Днес преглед и становище от доктора. Удължаване на болничния с още 30 дни. Препоръката е да прекарвам времето си предимно в леглото. В средата на април, когато стават три месеца от "съдбоносния ден" правим скенер. Твърдо с корсетчето до шестия месец, като може да го свалям само вечер. И най-......, най-......., вече не знам как да го кажа, най-обезкуражаващата, демотивираща новина е, че мога да започвам лекичко да разкатервам най-рано в края на лятото. Това е толкова далече! А се надявам, копнея да бъде още утре, когато ще мога. Толкова е дълъг, безкраен този тур! Сега трябва да си докажа, че мога и него да изкатеря. Без схема ако въобще някога е катерен. Сякаш без възможност за поглед през непрогледната гъста мъгла на времето за откриване на път през гладката плоча, по която никой все още не е преминавал. И там тез цепки, малки, мъчителни пукнатини! А винаги тях търся, за да се хвана, да стъпя, но сега по-добре да ги няма.                                                                                            
Мъча се да се окуражавам, че дишам, мърдам, мисля, но пък жив ли съм, съществувам ли щом не мога толкова дълго да греба с шепи от живителната сила на досега със скалата, на дозата, поредната доза животоспасяващата и безкрайно подсилваща доза от необходимата тръпка.
Ще мине, знам че ще мине и утре там някъде в сега незабележимата далечина на предстоящото време, там някъде вярвам че има лъч светлина, който ще хвана. Този всесилен сноп светлина, това любимо шейсетметрово въже ще задържи пропадането в дълбоката бездна и ще запъпля с обтегнати нерви отново нагоре. Отново в безбрежното море на мечтите, по пътя на тяхното осъществяване. Защото, защо да съм тук ако не мога да бъда, ако не мога да тичам с все сила там за където други не смеят дори да мечтаят! Защо съм, ако не съм вперил поглед в очите на този отсреща в минута на безмълвно разбиране, взиране, тълкуване на мисли, на чувства, сили, търсене на собствена вяра!? Какво е да пребиваваш във времето, затънал в сякаш безкрайно очакване, заринат дълбоко, задушаващо в плътни, тежки въпроси? Не знаех, но сега твърдо зная, че по-добре да ме няма отколкото да вегетирам в киселата, мътна, гъста боза на еднообразното, телевизорно-хипнотизиращо ежедневие. И копнея, още повече копнея за края на лятото, така както никога досега не съм копнял за момента когато ще галя гранита, варовика, твърдия камък.