Матерхорн - една мечта по-малко

Преживяване, разказано от Пламена или една друга гледна точка...

Всички за един връх и един връх за всички

Година и половина ми отне, за да успея да я oсъществя. 
След като 2017 г. 2 пъти бях в Алпите, на Гросглокнер юни и Гран Парадисо и в Масива Монте Роза октомври, знаех точно и ясно че искам следващата година да опитам да се изкача на Матерхорн.
Нямах и бегла представа през какво трябва да мина, за да успея да се кача. Само знаех че трябва да се науча да се oсигурявам и да мога да боравя с въжета и всякакви други джаджи, на които дори не знаех името. 
Есента на 2017 се записах на катерене... ама в зала. Напредък почти нулев. 
Веднъж един приятел ме заведе и изкатерихме маршрут на връх Еленка от 5а категория. Бях толкова горда със себе си докато не разбрах, че това е вид загрявка за алпинистите.
Трябваше да търся друг начин да напредна. Реших, че ще се запиша на курс по алпинизъм. Да ама не е толкова лесно. Оказа се, че ако не си изкарал летен профил нямаш работа на зимен. Поразпитах аз насам натам... правилото все същото. Освен мен в курса трябваше да се включат и двама от най-добрите ми приятели, сродните ми души по приключенстване, но и те без особен зимен опит. В крайна сметка се оказваме на клубна среща на АК Млад дихател. 
И така Даката каза с усмивка неговото заветно "ДА”, ще ви запишем в зимния ни курс по алпинизъм.
Февруари и март имахме удоволствието да разберем ама баш що е това алпинизъм. Групата се водеше освен от Даката и от Никола Леваков. Толкова много можеш да научиш във всяко отношение.
И така до един уикенд в който не се качих на ледено катерене на Скакавица, там пък се запознах с Григор и така и до днес сме си заедно.
Много е трудно да гониш бързия влак. Tака бих описала нашите отношения в катеренето. Даже когато Гриньо скъса коленни връзки на ски с мен, дори с патерици пак не можехме да го стигнем.
Той беше нашия персонален треньор през последните 6 месеца.
Изключително добре ни организира тренировъчната програма. Проявяваше търпение към нашата неопитност и грешките, които допускахме.
Лично за мен не си представях, че ще се занимавам със скално катерене. И до днес изпитвам панически ужас когато съм на някоя плоча. Страха ме обзема и сякаш освен да се стискам за някоя примка или въжето друго движение не съм способна да направя. Всеки път кото слезех си казвах „край, никога повече на скали” и така до следващия път.
Редовно бяхме на пътеката на Боян Петров с раниците около, 8-10 кг, без щеки. 
Кроса стана част от задължителните тренировки.
Беше ми много трудно да съчетавам работата ми като треньор, това да съм майка и да успявам да тренирам на ниво. 
Често се случваше нервите ми да не издържат и да плача по някой труден тур, по който не можех да премина. Все си мислех че няма да успея с този връх. Сашо и Гриньо ме окуражаваха винаги когато бях готова да се предам и да се откажа. Даже Сашо измисли какъв ще ми е девиза - "Плача и продължавам". 
И така след много сълзи и синини и нерви дойде 12-ти август, време за тръгване. 
Най-трудно се сбогуваш с детето си. 
Дарина ми беше казала "Не отивай! Искаш да умреш ли!?"
Трудно е да обещаеш, че няма да ти се случи нищо, но все пак обещах че ще се върна и че всичко ще е наред.
Пътя отне 20ч... някак не ги усетихме. Весела компания от 4-ма шофьори. Форда беше натъпкан до дупка.
В Червиния първата работа, която свършихме в дома на Гидовете е да проверим прогнозата за времето. 
Денят беше дъждовен и такъв си остана. Доста се чудихме да тръгваме ли към хижата или да нощуваме на къмпинг. 
След пауза за бира и малко умуване багажа беше смъкнат и раниците подредени с всичко необходимо. 

Само най-необходимото

Голям панаир бяхме и интересна гледка за преминаващите, но не ни пукаше грам.
На 13.08 около 23 ч. бяхме в подножието на върха малко над хижа Абруци.
Опънахме си малката двуместа палатка и се натъпкахме четиримата вътре.
Сутринта гледката беше уникално красива и най-сетне зърнах върха в цялата му прелест. Първото, което изрекох беше "представях си го по-страшно" и вече знаех, че съм готова за близко запознанство с Матьо. Така го наричах на галено.
След закуска и кафе в хижата потеглихме към заслон Карел.
Уж бях ограничила раницата само с най-необходимото, а продължаваше да ми тежи ужасно. Все питах Сашо на каква височина сме. Колко ли остава? Не исках аз да съм бавната и групата да спира заради мен, но колкото по-нагоре стигахме толкова някак по-изморена се чуствах. По пътя имаше мемориални плочи. Спирах си погледа за кратко върху тях. Някак не исках да мисля, че тук се умира. И ето стигнахме първия траверс, подсичането на Tete del Leone.

Неприятно сипейче смесено със сняг и лед. Ама ей така си го подсякохме без проблем. Достигнахме и Colle del leone. Дойде време да се връзваме. Някакви нахални украинци за малко да минат през мен... голямо бързане. Не разбирах защо, но после всичко ми се изясни. Тръгвам нагоре след Григор. Лесно е и дори не знам защо сме с въже, мрънкам, но го следвам. Следва почивка на една площадка докато чакаме хората пред нас да тръгнат. Изведнъж чувам нещо. Не помня точно какво ме накара да се обърна. Видях как един човек се търкаля по склона. Не можех да повярвам, че се случва там където преди 5 минути бяхме ние. Само питах спря ли, спря ли? Бях си закрила очите с ръце. Не успях да спра сълзите. Знаех, че няма начин да остане жив след като виждах как се удря и отскача и пак пада и пак отскача, но не спира. В началото се опитваше да се задържи, но после тялото му се отпусна и изчезна в един от улеите. Приятеля му тръгна след него с риск да го последва и него тази съдба, но въпреки това тръгна да слиза. Стигна до някъде и спря. Помня, че Григор ме прегърна и ми каза, че трябва да продължим. Сетих се, че приятелите му от Пловдив вървят след нас. И го питах дали случилото се не е станало с някое от българските момчета. Григор извика няколко пъти силно „Ови... Ови“. Никой не отвърна. Почуствахме леко облекчение. Всички се разтревожиха. Един мъж набързо слизаше. Очевидно гид. След около 10 минути хеликоптера дойде. Въпреки, че знаех че не трябва да гледам обърнах глава. Тялото на човека висеше безжизнено на въжето. Единственото което си помислих, е че не искам да свърша така. Отново се разплаках. Бях сама. Нямаше кой да ме види или чуе. Подръпването на въжето ме накара да се съвзема. Исках само да стигна заслона и да си почина. Не след дълго усетих снежинки по лицето си. Помислих си, че сняг не ме беше валяло през август. Започна и да застудява. Точно навреме и заслона се появи. Качих се горе и някакъв мъж ме поздрави. Отворих вратата и Марто и Сашо ме посрещнаха с думите "Заслона е пълен, не знам къде ще спим". Така или иначе намерихме място за спане под масата в столовата. Там поне нямаше риск някой да ме стъпче и имаше въздух за дишане в сравнение със спалното. Хапнахме, пошегувахме се с момчетата и дойде време за сън. 

Под масата

Тъкмо заспивам, мъж влиза и казва на развален английски че отвън има хора без котки и се нуждаят от помощ. Ови и Гриньо реагираха мигновено. Станаха и някакви други хора... въжета, самохвати... още въжета... влизат, излизат. И първия от бедстващите се появи. Беше жена. По-рано се бяхме разминали по пътя с нея. Беше мокра и цялата трепереше. След нея пристигнаха още около 8 човека. Не знам поради каква причина бяха тръгнали без котки, но беше лудост. Като казвам лудост се сещам и за нейното въплащение в лицето на една девойка. Ние си я наричахме Фрий солото шеговито. 
В 03:00 часа започна шумотевицата. Някак се опитваш да спиш още, но е трудно. След известно колебание заради вчерашния снеговалеж решихме, че ще направим опит за върха. Марто не се чустваше добре не само от височината, а и от случилия се инцидент вчера. Реши, че неговия път е надолу. Трудно решение, но за мен достойно. По-лошо щеше да е ако по пътя нагоре беше решил да се върне. Това щеше да означава връщане и на четирима ни. Пожела ни успех, прегърнахме се набързо и ние потеглихме нагоре. Бяхме тръгнали последни, но постепенно започнахме да застигаме разни хора. Разминаването се случваше бавно. След известно време започнахме да срещаме слизащите. Попитах няколко групи качиха ли върха, но отговора беше „НЕ“. Твърде късно е станало, нямали са време. Започнах да усещам леки съмнения, че ще стъпя най-горе.
Въпреки, че бяхме тройна свръзка не бяхме бавни, но сякъш времето бързаше. Часовете си вървяха. С височината все по-трудно ти става да движиш без да спираш за почивка. Гаденето ми се засили. Пиех само вода, не можех да приемам никаква храна, но въпреки това толкова бях концентрирана, че не усещах глад. Отново срещаме хора, които се връщат без връх. Започва да ми действа страшно зле и да осъзнавам, че твърде късно тръгнахме и няма да успеем. Не ми се занимаваше да снимам. Точно преди един рапел спряхме за почивка. Беше 15.30ч, а мястото е премката след Pеаk Tindall. 

Брокенския призрак

Вече почти няма хора, които да слизат освен четиримата корейци, които бяха като бойна машина. Отзад дойдоха още 2 свръзки. Започнахме да мислим дали да слизаме или да продължим. Духаше вятър и настъпваше мъгла. Тези зад нас се отказаха. Сашо деликатно намекна да се връщаме. Заслон Карел можем да го стигнем преди да се стъмни. Григор не можеше да вземе решение. Виждаше се по лицето му, че се разкъсва. Поглежда върха и казва - "400 м още. Няма да успеем и времето ме притеснява“. Не бях свикнала да виждам несигурност в него, но тук разпознах колебливостта и как везните се накланят към пътя надолу. Моето мнение беше, че за мен пътя е към върха и заслона в Швейцария. Повече се страхувам да слизам в тъмното по снежен склон, на който няма къде да се осигуриш, отколкото да катеря нагоре. Казах му да не го прави заради мен и моята мечта, а това което разума говори. „ВРЪЩАМЕ се”, отсече Григор. Погледнах върха и знаех, че няма да се върна повече тук. 

Въпросът е "На къде?"

Подготвихме се за слизане. Григор направи наколко крачки и спря. Погледна върха, погледна ни нас и изненадващо чух – „Е*** съм го, ще го направим“. Не ни трябваше повече. Знаех, че трудното сега започва и че нямаме връщане. Рапел, изкачване, пак рапел... страхът ми бе изместен от мотивацията да успея да съм горе по светло. Срещаме едни хора, питам ги как е на върха, те отговарят „ЧУДЕСНО“. Това ми дава нови сили. 4 часа до върха. Така ми казаха. Замълчах и не казах на момчетата. Страхувах се, че отново може да има предложение за връщане, но в най- добрия случай в 20:00ч трябва да сме горе. Стигнахме стълбата The Jordan stairs. Изглеждаше лесно, докато не направих няколко крачки и осъзнах че почти не мога да се движа. Раницата толкова ми тежеше вече. Часовете мъкнене си бяха казали своето. Костваше ми страшни усилия да продължа, но в един момент ръцете ме предадоха. Не можех дори да си изпъна пръстите, толкова ми се бяха стегнали мускулите в предмишниците. Завладява те чуство на тотална безомощност. Григор ми пуска въже и ми изтегля раницата. Облекчението е огромно, но за кратко. Знам че сме близо и остава малко. Слънцето залязва. Какъв залез само! По дяволите! Исках по това време да сме горе, а с малко не успяваме. Реших да спрем за почивка и все пак да погледаме хоризонта. Сега беше момента, в който исках да кажа нещо истинско и важно на моя партньор в живота и в планината. Няколко кратки думи, идващи от сърцето. 
ПОСЛЕДНО въже. Горе ни посрещат двама чичковци украинци, които са на бивак. Поздравяваме ги и след няколко крачки сме на кръста. 

15.08.2018, 21 ч. На върха.

Духа вятър, тъмно е и студено, но някак не ми прави впечатление. Радост. Рискувахме и успяхме. Идва и Сашо. Поздравяваме се един друг. Истинско щастие в очите и на тримата. Правим снимки за спомен. Решаваме, че е опасно да продължим напред при този вятър, студ и изтощение. Върнахме се при украинците. И ние ще спим на върха. Дори в най-смелите си мечти не съм мислила, че ще нощувам на Матерхорн, а ето сега е реалност. Става ми ужасно студено. Започвам да треперя. Бързаме с бивака. Григор поставя няколко френда, за които се осигуряваме. За първи път ще спя вързана със седалката направо в чувала. 

На топло в чувалчето

Ах, а чувала... не съжалявах в него момент за нито левче, дадено за екипировката ми. Имах 2 уормъра, които сложих в чорапите. Под нас за изолация бяхме сложили въжетата. Беше твърдо. Камъни, лед това беше под нас, но не ми пукаше. По дяволите, над мен беше само небето и падащите звезди. Трудно е да опиша щастието, което изпитвах. След почти 2 години най-сетне осъществих тази моя мечта. 

ПОКОРИХ себе си и изкачих върха.

От Италия към Швейцария

Слизането не беше лесно. На третия ден глада си каза своето. Чуствах се зле. Цялата треперех от изтощение. Елементарни движения ми бяха трудни. Григор ме осигуряваше над мен, но просто тялото не ме слушаше. Като добавя и блъскането от прииждащите гидове, които влачеха като куче на каишка клиентите си нагоре. Нервите ми се опънаха до краен предел. Опитвах да пускам рапел, а някакви се държат за въжето ми. Удрям се в скалите. Болка. Треперя от изтощение и нерви. Опитвам се да им направя място, а те ме блъскат, настъпват ми въжето с котките. Развиквам се на един грубиян, защото ми писва. Сашо идва до мен и ми помага. Една жена ме пита добре ли съм. Отговарям й с ДА. Казах й, че съм изтощена и че сме спали на върха. Тя беше изненадана и ме пита защо не сме извикали хеликоптер. Само се усмихнах и й пожелах успех нагоре.

Слизането продължава бавно и мъчително за мен. Спирам. Не мога повече. Тялото ми трепери. Разплаквам се от безомощност. Григор ме кара да ям нещо. Едвам успявам да хапна половин барче и един гел. Не мога да спра да плача. Сещам се за загиналия човек. Не искам да падна и аз. Въпреки страха продължавам да слизам като се суркам по скалите. 
Слизането се оказа за мен по-трудно от изкачването.

Но ето, пием бира в хижа Хьорнли и гледаме върха. Още не осъзнавам, че успях. Обадих се на мама да я успокоя.
Ядох безплатна супа в хижата, а кока-колата беше по-вкусна от всякога.
Сашо и Гриньо си угодиха с вечеря от по 30 франка. Сашо още ги преживява.
След още една нощувка на открито вече сме в Цермат. 
Всичко си заслужаваше и синините, и болката, и сълзите.
Доказах на себе си, че мога.
Ей така, за една година упорит труд от туристка станах алпинистка.
Сега Матерхорн е зад гърба ми, а пред мен... времето ще покаже.

Благодарности на:

- RedRock - туристическа и алпийска екипировка

- K2utdoor
- Fit&Shape

- ekipirovka.com

- АК Млад Дихател - Даката и Никола Леваков

- MAZE x3m
- Стената

- Община Стара Загора и кмета Живко Тодоров

- Община Трявна

Всичките ми приятели, които вярваха, че ще успея.

Матерхорн 2018

Запознах се с Пламена през февруари. Идеята за изкачване на Матерхорн (4478 м.н.в.) дойде от нея. Нямаше нужда да обмислям. Върхът е невероятно красив, и въпреки че вече съм го изкачвал веднъж по италианския ръб през 2006 г. с Жеко Вътев моя чичо и приятели за мен в случая се появи допълнителен стимул - да го качим заедно с нея. Впоследствие идеята еволюира в желание да реализираме траверс на върха като направим изкачването по италианския, по-труден ръб и се спуснем по швейцарския, достигайки Цермат.

Пламена вече беше планирала изкачването с Александър Зафиров и Мартин Йорданов.

Четиримата от запаса.
От ляво на дясно: Александър Зафиров, Мартин Йорданов,
Пламена Петрова, Гриньо

Марто се оказа мой стар познайник от стената в СУ, който не бях срещал с години, а впоследствие двамата със Сашо станаха и мои приятели. За моя радост бях радушно приет в екипа, разделихме се на две свръзки - Пламена и аз, Сашо и Марто.

Тренировките започнахме с пълна сила като включихме интензивна обща физическа подготовка, бързи изкачвания до различни точки на Витоша, като наблегнахме най-вече на скоростни преминавания по пътеката на Боян Петров с туби с вода в раниците, катерене по скалните обекти в България и тренировки на стена.

Получихме и нужната подкрепа. Кмета на Стара Загора Живко Тодоров ни подаде ръка, Галя и Цецо от Хелти Фуудс енд Дринкс, Митака от Red Rock, ekipirovka.com в лицето на Никола и Валя, Павката и K2Outdoor, магазин Стената, Action Section, Маркоги с прекрасната лютеница, община Трявна, MAZE x3m.

За кратко бях изваден от строя заради скъсана предна кръстна връзка и менискус на левия крак при падане на ски в края на февруари, което за момент породи у мен съмнения за участието ми в начинанието. Бързата и умела намеса на д-р Владимир Стефанов, специалист в клиниката по артроскопска травматология при ВМА, препоръчан ми от моя приятел ортопеда д-р Владо Стоичков и позитивното му мнение за периода на възстановяване ми даде смели надежди. Вместо за края на юни просто отложихме експедицията за август. Малко по малко към упражненията с терапевта за възстановяване мускулатурата на крака включих катерене с горна осигуровка и ОФП. Чувствайки се добре при въртене на педалите с велоергометър скоро започнах и ежедневно каране на колело.

След контролния преглед и становището на д-р Стефанов, че възстановяването от операцията протича перфектно Матерхорн вече ми се виждаше съвсем осъществим.

Наздраве и успех!

Пламена, Сашо и Марто напредваха доста добре при усвояването на всичко, което мога да им предам и с наближаване времето за заминаване увереността ми за успех все повече се затвърди.

На 12-ти август вечерта тръгнахме от България. По пътя правихме само кратки спирания за кафе, бързо хапване или смяна на шофьора и на 13-ти следобед пристигнахме в изходния пункт за върха, малкото високопланинско, италианско градче Breuil-Cervina. Незабавно се отправихме към дома на гидовете за метеорологична справка. Предстоеше дъждовна вечер, облачен 14-ти август и два слънчеви дни след това. Без да умуваме много решихме да се възползваме от отварящия ни се прозорец и да се мушнем стремглаво през него като атакуваме върха в алпийски стил.

Приятелите ми Ови, Митака, Жоро и Джо от Пловдив, разбрали че сме тук ни намериха и компанията ни се увеличи. Споделихме им намерението си да се качим тази вечер до 2800 м.н.в. и да спим на палатка край езерото над х. Абруци и от там на другия ден да направим още 1000 м. положителна денивелация, достигайки заслон Карел, от който да атакуваме върховата пирамида. Нашите приятели са в Алпите вече повече от седмица, направили са редица интересни изкачвания, имат аклиматизация и решават да си спестят прехода в дъжда. Правим уговорката да се срещнем следващата вечер на заслона и след като подготвяме раниците с всичко необходимо поемаме по стръмната пътека нагоре. За да си осигурим максимален комфорт при изкачването решаваме да вземем бивачни съоръжения (спални чували, примус и газ, малко повече храна) и въпреки по-голямото тегло в раниците да имаме възможността за бивак в случай на нужда.

Сутринта върха ни се показва в пълната си прелест.

Нощта край езерото над хижата е чудесна. Нощувката не е особено комфортна тъй като четиримата преспахме в палатка за двама, за да спестим някой килограм. Сутринта в хижата предлагат чудесна закуска, а кафето, естествено италианско е повече от превъзходно.

На 14-ти август с изострено внимание и прецизно осигуряване по тура достигаме заслон Карел на 3800 м.н.в. Случилото се през изминалия ден доведе Пламена до сълзи, а Марто до силно колебание относно предстоящата ни атака на върха.

Пламена и Марто по склона над х. Абруци

Точно бяхме минали Colle del Leone (3580 м.н.в.), характерна премка в близост до заслона когато човешки вик прикова вниманието ни към участъка, който току що бяхме минали. По стръмния склон с нарастваща скорост се търкаляше човек. Докато успея да стигна до Пламена, за да прикрия очите й с ръце, човека изчезна в улея надолу, а двамата му приятели безпомощно наблюдаваха случващото се. В отчаян опит за помощ единия се спусна надолу, лутайки се между нестабилните каменни блокове вероятно с надежда да го открие невредим.

Вечерта в заслона е повече от
претъпкано

Пламена избухна в плач, дълбоко разтревожена от случилото се. Хората над нас се засуетиха и единия, доколкото разбрахме гид, който води същата група, бързо пое надолу.

За пореден път се убедих в това, че съм избрал правилната свръзка. Пламена се взе бързо в ръце и уверено продължаваме към целта.

Само след минути тътена от хеликоптерите разтриса планината, но въпреки своевременната намеса на спасителните екипи за пострадалия няма надежда. Металната птица с увисналия на стоманеното въже спасител отнася безжизнено отпуснатото тяло, намерено далеч долу върху студения ледник.

Вечерта с приятелите е приятно и весело. Заради предстоящия прозорец с хубаво време мераклиите за върха са сякаш безброй. Хора прииждат постоянно и според грубите ни сметки сме поне 80 човека. Раници, хора, инвентар сме натъпкани като в буркан, но настроението е както винаги в планината, усмивките са навсякъде. След като вече почти всички са настанени, ние с Пламена под една от масите в столовата, леко настъпва нощната тишина.

За миг настава някаква суматоха. Заради сипещият се сняг всичко навън е обледенено. Петима украинци и няколко чехи, поради липсата на котки са закъсали под последната стръмнина преди заслона и се нуждаят от помощ. Ставам и с Ови бързо се екипираме, грабваме въжета и докато фиксирам въже към парапета на заслона, за да се спусна надолу терасата се изпълва с хора. Акцията е светкавично организирана. Спускам се при хората и навръзвам чехите през няколко метра на второ въже, на което Ови плътно ги осигурява докато бавно се изкачат до заслона. Украинците залагат на друга тактика. Изтеглям до заслона въжето, което ми подават, приятелите им го фиксират и всички един по един с помощта на самохвати се изтеглят до горе.

Сега, когато всички са в безопасност вече е време за сън.

Сутринта не бързаме. Пропускаме повечето хора пред нас, за да не се бутаме в лудницата от желаещи да опитат силите си към върха.

Първи метри над заслон Карел. Ок. 3900 м.н.в.

Около 8:00 ч. решаваме, че е време да потеглим. В свръзки сме Пламена и аз, Сашо и Марто, както по първоначалния план. Митака и Джо са пред нас. Ови  и Жорката решават да слизат надолу.Докато се обвързваме с въжетата Марто взима окончателно решение. Поема надолу с момчетата от Пловдив. Вчерашната случка е повлияла на психиката му и решава да не рискува. ОК, оставаме трима. Редуцираме багажа и атакуваме.

Траверс

Въпреки, че съм бил тук преди 12 години нямам никакъв спомен от изкачването. Веднъж дори обърквам линията на маршрута, но успявам отново да я налучкам. Изпреварваме свръзка от трима и ги оставяме далеч назад.

Докато достигнем пик Тиндал (4241 м.н.в) няколко свръзки вече се спускат надолу, успешно изкачили върха, а повечето прекратяват изкачването заради напредналото време. Вплътняващата се облачност постепенно затиска планината от южна страна и сякаш я подпира, за да не падне и да може да си почине от гранитната си тежест.

Все по-високо

Достигаме точка за вземане на решение. Дали да продължим или да предприемем отстъпление. Късно е вече и ако достигнем върха ще трябва да бивакуваме някъде там горе. Колебая се. Пламена и Сашо разчитат на моето решение. Иска ми се да стъпим заедно на връхната точка. Искам мечтата на Пламена да получи своята реализация и да видя огъня в очите й.

Поглед изпълнен с надежда

А мъглата? Знам колко става студено като те обгърне във влажната си прегръдка. А като дойде вярното й другарче вятъра танцът им предизвиква смразяващи тръпки.

Прекарвали сме с усмивка на уста и приятелска дума не една мразовита нощ. С Никола и Соте, с Дамян, с Ови. Все хора с опит. Как ли ще го понесат Пламена и Сашо?

Връщаме се. Отсичам и правя първите крачки назад, а двамата в свръзката са готови да ме последват.

Още малко

Връщаме се ама душата ми крещи, че не натам е нашия път. Не надолу. Не натам е пътя към мечтите ни. Не натам е нашата посока. Мислите ми препускат и съзнанието ми се нажежава до червено. Сякаш автоматично обръщам кръгом и заявявам твърдо, че ще го направим. Въпреки всичко ще направим нашия си опит да достигнем върха, ще литнем нагоре с порива на желанието си. Прогнозата беше добра и въпреки, че не предвиждаше вчерашния сняг и за днес и за утре е добра и можем да успеем. Можем, защото добре се подготвихме. Можем.

Остават ни по-малко от 250 м. денивелация и ще бъдем на най-високата точка от тая грамада.

Някъде малко по-горе четиримата корейци, които ни изпревариха вече се връщат и разменяме окуражителни думи и усмивки.

Височината ми се отразява и все по-често се задъхвам до толкова, че трябва да спирам и да почивам.

Искаме да достигнем върха преди залез.Там, преди последното въже, осъзнала че само след миг слънцето ще се гмурне зад далечните планински била и ще заличи следите от яркочервените си огнени пламъци, озарили небето, Пламена приковава погледа ми и изрича думи, които никога няма да забравя. А на ръката си носи пръстенчето. Един своеобразен символ и амулет.

Щастливи

Сашо на върха

След малко сме вече при кръста. Там горе, съвсем на открито ледения вятър подхваща играта си с нас и ни принуждава да внимаваме, за да не открадне нещо. Над нас са само небе и звезди. В нас удовлетворение и още една от сбъднатите мечти.

Нощта е кристално ясна. Организираме бивак на няколко метра от двама украинци изкачили върха по ръба Фюрген.

Сутрин изпълнена с ясно небе

Украинци. Съседите ни на върха

Сутринта на 16-ти август
преминаваме върховия гребен и
предпримаме спускане

На 16-ти август предприемаме спускане по швейцарския ръб. Навалицата е страшна. Поради по-ниската техническа сложност от тук десетки гидове водят многобройни клиенти. Хора, които иначе не биха дръзнали да пристъпят в голямата планина получават своя шанс, водени и осигурявани от опитните водачи да се докоснат до тръпката на алпинизма. Успяваме да се откъснем някак напред по фиксираните въжета. В долната част, където ръбът се превръща в лабиринт от каменни блокове се залепяме по петите на швейцарски гид и неговата клиентка. Това ни спестява лутане по непознатия път надолу и след няколко часа се приютяваме в х. Хьорнли. След хапване и обилно хидратиране се отправяме в посока Цермат.

Утро под Шварцзее

Около два часа по-късно меката трева на малка полянка под Шварцзее привлича вниманието ни и с Пламена оставаме да нощуваме тук, а Сашо продължава за срещата с Марто, който е дошъл с колата до близкото градче Таш да ни прибере.

Местни батки

Два дни по-късно Брайтхорн е под краката ни. Ей така, просто да го отбележим в колекцията, а след горещия ден върху снежния му купол бирата е прекрасна.

На път към България Венеция ни омайва с красотата си за няколко часа и вечерта по тихите й улички е вълшебна.

Брайтхорн (4164 м.н.в.)

Отбиваме се и при словенските езера Блед и Бохини (Bohinj). Нощувката в гората на къмпинга край ез. Бохини и разходката с кану в тихите му, кристални води оставят незабравими спомени.

Каналите на Венеция

А словенския вр. Триглав оставяме в зимните ни планове.

Езерото Бохини, Словения