Patagonia forever!

Cerro Torre /3 128 м./, Патагония, Аржентина

"Patagonia forever!" беше писал Никола преди време. "Patagonia forever!" се е запечатало в невронните пътеки на сивото ми вещество и е изпълнило съзнанието ми изцяло. Не минава и ден в който да не мисля за това колкото приказно, толкова и истинско кътче на Земята. Там всичко е истинско. Истинско е разстоянието до там и то оправдава детската ми представа, че Патагония е символ за най-далечното място на Планетата, но озова ли се там сякаш цялото пътуване е било само миг и искам да тръгна веднага по вече познатата пътека. Истински е ураганният вятър, който връхлети ли със своите неудържими пориви превръща измъкването от планината в същинско, истинско изпитание. Истинско е желанието ми да се върна отново там и с всички сили да се боря и най-накрая да успея да докосна заветния връх, да се кача там най-горе и да кажа "ДА", аз мога и ето ме тук, ето ме стъпил на непристъпната ледена гъба!
Отново всичко започва с идея. Начертаваме план и работим по него. Писма, срещи, контакти...  Мечтата изпълва съществото и дните минават, изнизват се като мъниста и времето за тръгване все повече наближава.

  Mount Fitz Roy, Cerro Chaltén или Димящата планина                                                                                                                                

От 20.01.2012 до 29.02.2012 г. екип в състав от трима души (Никола Леваков, Григор Вътев и Дамян Чолпанов) организираме провеждането на експедиция "Патагония 2012" в Аржентинските Анди. Главна цел на експедицията е осъществяване на българско изкачване на вр. Серо Торе (3 128 м) или изкачване по неизкачван от българи маршрут на вр. Фиц Рой (3 359 м), а при подходящи атмосферни условия атака и на някой от съседните им върхове (Torre Egger, Punta Herron, Cerro Standhart, Aguja Saint Exupery).

За осъществяване на експедиция "Патагония 2012" са необходими финансови средства, които трудно успяваме да набавим. Фирмите и организациите, към които сме отправили зов за помощ към момента или връщат отрицателен отговор, или дори въобще не отговарят. Въпреки това не се отчайваме и вярваме, че ще успеем!


                                                          Ние тримата,

  

                                                    в Патагония отново с

Най-коравия телефон на Света

Remvi, Iraklitsa, Grece

Утро. Кафе, море ...

Пътуване, изпълнило сърцето с трепет.

Отправна точка – непознато място.

Тръгвам натам без да зная, но имам всичко и нехая.

От тук до Пловдив и от там надолу. Близо е и е далече.

Километрите се стапят и ето, пак съм в Рая.

Нощта покрива кръгозора с пелена.

Утрото разкрива прелестта...

Събираме катуна. Денят е пред нас.

Измъквам се от палатката и поглъщам живота с всички сетива. Още не знаем точното местонахождение на скалите, но предполагаме къде са. Нямахме карта, нито GPS, но имахме насоките на Дамян Петков и стигнахме дотук, така че и до “там” ще се оправим. Кафе, закуска, инвентара в раниците, малка разходка и сме... ааах колко е хубаво! Изложението е такова, че не сме на припек. Морето е отдолу. Гледката изпълва с възторг. Наситен с катерене ден. Какво повече да искам!? В късния следобед опъваме палатките на пясъка. Водата е прекрасна за къпане и се възползваме веднага. Рибарските заслони са непосредствено до плажа. Разкази, споделени мечти, планове, усмивки, размисъл, всичко се слива в едно. Вчера бях там, днес съм тук, а утре? Алпи, Хималаи, Патагонски Анди... списъкът е безкраен! 

Ще имам ли време?! Ще имам ли сили да прескоча всички препятсвия? Те сякаш са безброй и изникват нови и други, различни, неочаквани, но борбата с тях нали ни прави по-силни!?!

Събуждам се. Дъждът барабани по палатката. В съседната чувам гласове. Светят челници. Какво става? Измъквам се полека. Завладява ме любопитсво. Подавам глава в преддверието и оглеждам дали дъждовните капки не са пробили някъде, но вместо отгоре водата ни залива отдолу. Твърде близо сме до морето и то сега се опитва да ни изплакне краката. Ето защо е суматохата в съседната палатка. Бързо! Багажа в раницата и да се изнасяме по-нагоре. Напъхвам се пак в чувала и се потапям дълбоко в безбрежния океан на сънищата.

Часовете минават, а ние трябва да си ходим. Отново на път. Обратно у дома. А утре накъде? 

?!?