vatev: септември 2012

Ови води трето въже на тур Синева

Предстоят четири почивни дни. Е, все пак нали е празник!
Чакам я, сънувам я, онази приказната и любима Мальовица. Едно от онези места, на които винаги с трепет се завръщам.
И ето, днес сме там. Пристигаме пак по тъмно. Доста хора са се събрали вече. Закъсняваме за обявения за техническата конференция час, но не сме изтървали. Малко след пристигането ни Дора свиква всички в залата на хижата, за да чуем тежката дума на Байно относно регламента за провеждане на държавното първенство по алпинизъм.

Тишо и Косьо по тур Нова генерация

Хубаво го е измислил! Байно не е случаен човек. Дългогодишния му опит и доброто познаване на района са залегнали в основата за определяне правилата на играта. Усещам вълнението в гласа му. Всеки маршрут носи точно определен брой точки. За всеки следващ изкатерен маршрут на един и същи връх се отнема една точка от определените му. За достъп различните по отдалеченост от хижата райони носят от 1 до 3 точки, като Куклата, Калбура и Черната скала не дават бонус.
ОК, разбрано! Веднага се отправяме към списъците с маршрути, залепени на стената и с Ови бързо постигаме съгласие относно избора.
07.09.'12: В 03:00 ч. алармата на телефона огласява тишината. Цяла нощ чакам този момент и сега дрямката ме е налегнала. Отлагам ставането с 30 минути и в 03:30 скачам да правя закуска и кафе. Докато се приготвяме два челника потеглят по пътеката за Мальовица. След десет минути и ние бързешком вече крачим към Куклата. С Чавдар започва нашия ден, а след него с една отбивка на Мальовишки езера за вода, притичваме Мальово поле и атакуваме Ушите по Бавни и яростни. Избора не е случаен. Приготвил съм клинове, за да си довърша работата от миналия път.
След тура ни чакат сандвичи и веднага след това хукваме към Триъгълника на Мальовица. Там ги подкарваме подред - Синева, Плевен, Две години солидарност, Наско и Тренинг. Тръгваме си последни от стената.

Ови под тавана на тур Наско

Вече долу при хижата отделям време само за ядене преди да се заровя в топлата прегръдка на спалния чувал. На зародилите се в ранния следобед бунтове в стомаха не обръщам особено внимание.

По първо въже на Веждите

Тур Веждите. Малко преди да се съберем на
втора площадка.

08.09.'12: Ставаме по-късно от вчера. Направили сме план за днес, но докато вписвам маршрутите, които смятаме да изкатерим, Ови е приковал поглед в списъците на стената и ме привиква да погледна. О, какъв пропуск! Не сме забелязали въобще броя на точките, които дават някои от маршрутите по югоизточната стена на Злия зъб. 10 са те за Веждите и по 9 за Славия и за Гранит, при максимални 6 за по-трудните турове на Мальовица. Ето защо Тишо и Косьо са записали Веждите! Веднага сменяме първоначално избраната посока и се озоваваме под тура точно преди Косьо да тръгне като втори по него. През цялото време сме плътно след тях. На втората площадка все пак се налага малко забавяне. Бунтът в стомаха ми, който от сутринта е увеличил своята сила в сравнение с вчера, придобива революционни размери. Моля се на всевишните сили някой да не тръгне след нас, че жална му майчица стигне ли до втора площадка.

Веждите. На четвърто въже по стълбички.

Бързо забравям за случая или по-скоро преставам да мисля затова. Чака доста работа. Изгубвам Тишо и Косьо от поглед и отново сме само аз, Ови на другия край на въжето и скалата. Горе, при масивния клин, оставен от ПСС се събираме и решаваме да се спуснем право надолу и след един рапел и малко ходенне отново сме под стената. Вече минава 10:00 ч. и двамата сме ужасно гладни. Поглъщаме по два сандвича и по половин шоколад и сме готови за атака. Добре, ама преди да тръгнем пак се налага да се разправям с другарите от революционния отряд. Дали остана нещо от храната за усвояване!? Наливам се обилно с вода поне да не се дехидратирам и след пореден преглед на схемата на маршрута тръгваме по Гранит. Докато бавно напредвам по второ въже, първото с дължина около 15 метра преминахме соло, тъй като не счетохме за необходимо да губим време, се появяват Байно, Дойчи и Владето. Ето че отново си имаме компания! Дали се разсеях или скалата ми се струва твърде ронлива, а осигуровките прекалено нарядко, но нещо придвижването нагоре ми се струва доста трудно. Карам я някак си бавно нагоре и леко наляво. Май не е толкова трудно, колкото ми се струва, но ме хваща шубето. Ставам по лек от муха, пъпля нагоре с осемте крайника на паяк, като оказвам минимален натиск върху всяко докоснато ръбче. Милионите фасетни клетки на очите ми фиксират огромния, масивен клин с грамадното си ухо, в което включа ли се и мъките свършват. Застивам на място и бавно оглеждам наоколо. Там е, съвсем близо, забит в дъното на малкото тревно первазче, но не смея да мръдна. Там е, съвсем близо, но поглеждам надолу и виждам свободните краища и на двете въжета, включени последователно някъде на светлинни години разстояние. Какво става по дяволите, нима толкова се разсеях или...!? Прилепвам, ставам едно със скалата и плавно се плъзгам като малка вълничка по повърхността на морето. Достигам го, докосвам ръждивото, твърдо желязо. Винаги срещата ми с такива клинове е будила възхищение от размера им, клел съм се в тяхната сигурност, а той проклетия при първия опит, при първото пробно усилие мръдва и косата ми цялата настръхва. Имам ли избор? Съсредоточавам се в клина метър нагоре и вече включен в него вадя чука и го стоварвам върху измамника подъл. От ляво надясно и после обратно докато съвсем се отхлабва и ето го моят трофей, виси ми на кръста!
Владето отстрани ме гледа и ми казва, че съм влезнал в Славия. Катерили са го с Гринго и ми загатва за изкуственото катерене, което ни очаква нагоре. Оглеждам мястото и някъде встрани виждам Гранит къде продължава, но едва крепящите се вдясно павета ме разубеждават да правя опити за връщане в него. Решено е, продължаваме оттук!
При мен идва и Ови. Редувайки се във воденето излизаме горе, сбираме инвентара и пак се засилваме надолу.
Ще приключим деня на Куклата, като изкатерим каквото може до обявения час за край на състезателния ден.
При хижата изхвърляме от раницата всичко ненужно - чук, клинове, френдове, клеми и на един дъх сме под Куклата. Там заварваме Тишо, а след малко идва и Косьо. Те поемат по Класическия, а ние по Байно.
Ужасни киселини ме налягат, но какво пък! Идва време да се сменим по туровете и докато водя по второ въже на Класическия вулкана изригва. Бълвам огън и жупел под формата на шоколад, примесен със стомашни сокове, сълзи се изливат от очите ми, докато вътрешностите ми се свиват в болезнени спазми.
- Юлски, ти ли си? - чувам да казва Косьо някъде в близост до мен.
Не, не е Юлски, но от Косьо разбирам, че Юли и партньора му днес дори не са излезли да катерят, заради ужасни стомашни проблеми.
Ови ме подканя да слизаме. Не, не искам братле, нашия път е нагоре, малко остана! Приемам предложението да обединя второ и трето въже с охота и вече достигнал площадката започвам да обирам въжетата.
Край! Дотук сме! Спускам се първи и докато стигна до раниците спазмите започват отново. Ужас, съдирам се, вече нищо не остана, но позивите продължават с пълна сила.
Бързо надолу към хижата! Тишо ме съветва да намеря доктора.
Едва задържам лекарствата. Сгушен в чувала ме обзема ужасна празнота. Всичко започва в стомаха, тръгва нагоре и обвива цялото ми съзнание в лепкава, плътна плацента. Докато чувам възгласите и ръкоплясканията при награждаването в хижата, усещам как потъвам в безкрайна безпомощност.
Утрото! Утро е и новият ден е започнал. Подавам глава от палатката. Ясно небе изпълва със синьо очите ми. Полъх на вятър гали хладно лицето ми. Искам да ям! Имам нужда от сили! Ставам и вече съм нов! Поглъщам жадно всичко наоколо! Светът е под мен и край мен, и аз съм частица от него.
Ови снощи изпълняваше заръките на доктора, а сега Жеко подава в ръцете ми препечен хляб и топъл чай.
Светът е прекрасен и наоколо виждам само приятели!