vatev: юли 2014

Времето. Времето изгубва своята тежест и придобива особена величина. Постепенно от измерител на периоди се превръща в географска точка. Точка, метеорологичните прогнози, за която старателно следя в последните отрязъци на периодичния й характер. С качването в колата, прилежно натъпкана с необходимата ни екипировка времето се слива с разстоянието и заедно образуват цветната линия, очертаваща предстоящата ни траектория, на екрана на GPS-a.

Среднощен трафик в Истанбул

15.7.2014: През нощта Истанбул преминаваме бързо. Обагрените в светлини небостъргачи, забързаният среднощен трафик, мостът на Босфора, напомнят за модерен, кипящ от живот град.
Живописно е турското, черноморско крайбрежие. Редят се градче след градче с никнещи една след друга нови сгради. Крановете са навсякъде и под всеки от тях се очертава в реални размери архитектурната мисъл. Бързо и плавно се носи автомобила по безкрайните пътни артерии.
Отново нощта ни заварва на границата с Грузия. Мръсотията и хаосът в изходната точка на Турция рязко контрастират с впечатляващите, китни градчета. Изтощени от пътуването решаваме все пак да преминем и да потърсим място за нощуване отвъд разделителната линия.
17.7.2014: Напускаме рано хотела. В Батуми допълваме хранителните запаси и от тук посоката ни е на север. Минаретата на мюсюлманските храмове отстъпват въздушното пространство на извисяващите се над църквите християнски кръстове. Лепкавата от влагата жега е способствала за развитието на гъста растителност. В крайбрежните грузински градчета не липсват палми, бамбук и огромни алое.

Крайпътна почивка

Кравите са навсякъде, а пасящи на свобода или вързани като кучета домашни прасета неведнъж предизвикват усмивка с непривичния си за нас начин на отглеждане.
GPS устройството ни потъва в мълчание за грузинските пътища. Ориентираме се по разпечатките от maps.google.com. Скоро навлизаме в планината. След кратка почивка и разхлаждаща бира, няколко завоя по-надолу по пътя най-накрая ни се разкрива. Внушителна, гранитната Ушба не позволява дори да примигнеш. Гледката е поразителна!

Южна Ушба /4 710 м.н.в./

За Мазери отбиваме от асфалтовия път. Скоро достигаме селото и може би за късмет попадаме на правилния човек. Гиа ни съпровожда до къщата си и ни предлага своето гостоприемство. В каменния дом с малък двор се помещават двете големи семейства на братята, наследили къщата от баща си. Докато разтоварваме багажа от колата, съпругата на Гиа Мацони ни връчва по чаша вкусно, домашно, кисело мляко.
Нямаме време за губене. Подготвяме раниците. Около 80 кг. от товара ни ще поеме коня на нашите домакини срещу сумата от 70 грузински лари.

В двора на домакините ни в Мазери кипи подготовка. Соте прогонва котките.

Ови подготвя инвентара.

Ончо подбира храната.

18.7.2014: Сутринта с бодра стъпка потегляме нагоре. След селото, черни пътчета прорязват поляните преди да навлязат в гората. В далечината се задава бус. Няколко дни преди нас тук пристигнаха Милен Джановски и компания. Предполагам, че може да са те и се насочвам към превозното средство. И да, срещата е приятна с познати муцуни. А е и полезна. Тъкмо на време ни сварва информацията, че трябва да си извадим разрешително от военните в Бечо, което после да покажем на граничарите при граничния пункт в планината. Връщаме се със Соте до селото.
На граничния пункт ни чакат Ови и Ончо. Синът на Гия е дал почивка на коня. След формалностите с граничарите натоварваме всичко отново и поемаме пак напред. Скоро пътеката става прекалено стръмна и камениста за животното и се налага да го разтоварим. Стискам ръката на стопанина му с благодарност за опита му да стигне максимално далеч и се разделяме. Следва цялостно пренареждане на багажа в раниците. Хубаво се бяхме нагласили с леки товари, но сега около 80 кг. трябва да разделим на четири, да го добавим към това, което е вече на гърбовете ни и да го пренесем до базов лагер.

Ушба в пухкава завивка

Тежко е. Много е тежко. Сграбчвам всяко стръкче растителност по стръмната пътека, за да не правя стъпки назад. Напредваме по-бързо двамата с Ови и след няколко часа на мястото, което ни изглежда пригодно опъваме бързо палатката, за да се скрием от сипещия се дъжд, макар и вече целите мокри. След малко дъждът утихва, сбираме палатката с идеята да продължим още нагоре, но затишието е мимолетно и едрите капки политат отново над нас. Ясно, тук ще е базов лагер. Случайно или не това разбираме в последствие е идеалното място.

Базов лагер (BC)

19.07.2014: Слизаме с Ови до селото. Go-pro-то нещо явно не се чувства добре. Батерията беше напълно заредена, а сега е празна. Струва ни се и че храната не е достатъчно. Ще вземем още. Трябва ни и прогноза.
Следобед на връщане дъжда ни сварва малко преди палатката. Носим бира.

Гостенче. Следват притеснения за храната.

"От Сотко, батко и от мен, честит рожден ден!" Ончика е рожденик, а и биричката сякаш тук е още по-вкусна.
Дъжд... Открие се Ушба и се усмихне, а след малко отново мъгла забулва нейните прелести. И, дъжд.
Go-pro камерата нещо май ми се цупи. Долу в селото чаках до пълно зареждане, а ето че без дори да съм я ползвал отново батерията е празна. Явно няма да я бъде. А старата колко добре си работеше!
Вече изгубвам представа за времето. Дните се сливат. Хора идват и си отиват. За известно време си имаме и съседи от Норвегия. Единия ден поемат нагоре в опит за Северна Ушба. На другия ден се връщат и си отиват, разочаровани от дъждовното време.

В базов лагер телефоните имат обхват понякога недостатъчен за разговор, но напълно достатъчен за изпращане на съобщение. Пращам до Даката апел за прогноза. Надявам се за ясно време и ето, че го имаме. След два дни се отваря прозорец.
Отиваме на оглед. Два пъти вече опитвам да изляза нагоре и да огледам ледника, но валежите ме връщат.

На оглед

В долната си част ледника представлява каменно поле като непосредствено над базовия ни лагер е края му, оформил се като наклонена, ледена стена, пращяща от разпукването си и обсипвана от свличащите се от топенето й камъни. От тук надолу се излива буйна река. Нагоре ледника се разделя на две. Десния ръкав е ледника на Южна Ушба, а левия на Северния връх. При срещата им, по пътя им надолу се оформя своеобразен вал от избутаните от двата разклона камъни. Вървим по билото на вала и така от високо имаме поглед над околността.

Ушбинския ледник. Поглед от ръкава на южния връх.

Цепнатините не са големи. Стигаме до края на вала и до тук положението ни е горе-долу ясно. От тук нататък ще продължим утре. Връщаме се в палатката да подготвим раниците. Надолу минаваме по леда. По-приятно е за вървене от подскачането по камънака. Малки рекички от топящите се ледове прорязват като кръвоносна система замръзналата маса. Срещат се следи от човешко присъствие. Изпокъсани парчета от дрехи, части от онези едновремешните алпийски очила приличащи на очилата на заварчик, части от стари пикели с дървени дръжки, парчета от въжета и ленти напомнят за смразяващата прегръдка на ледника.
Времето се размива. Часовника на ръката ми отброява часовете и дните, но стойността им тук е без значение. Миг след погледа към дисплея наименованието на деня и точната дата от месеца се пръсват като раздухани прашинки и ги забравям. Значението им ме интересува дотолкова, доколкото ги обхваща изпратената ни прогноза.
Планът е ясен. Аз, Ови и Соте тръгваме в атака. Ончо слиза долу в селото. Сесиите по радиото ще са в 08:00 и в 21:00 ч.
През нощта не ме свърта на едно място. Сънят е с преъсвания и само чакам да съмне.
....07.2014: Ставаме рано. Облаците се разстилат ниско. Ушба срамежливо се спотаява. Днес има вероятност да вали. Чудим се дали да не изчакаме няколко часа. Тръгваме.

Пътят, по който преминахме нацепената част от ледника.

Докато вървим нагоре времето се изчиства. Виждаме синия цвят на небето, а слънцето започва силно да напича. Аман от дъждове в последните дни, най-накрая се кротна!
Достигаме стръмната част на ледника и слагаме котките. Двоумихме се откъде да минем този дълбоко напукан участък. Сераците са надвиснали наоколо, пукнатините са широки. Откъртени парчета и свличащи се камъни често огласяват тишината. След снежния склон най-безопасно ми се струва ще е да минем през скалата. След лесно катерене се събираме на площадката и нататък е снежно.
Скоро се изпречва препятствие. Стигам до цепнатината и сякаш спирам за векове преди да се реша да мина по ледения мост до отсреща. Хванал сечивата за дръжките ми се струва, че ще ги смачкам. Правя крачка и изнасям цялата тежест напред. Движението е последвано мигновено от рязък замах с двете ръце и клюновете потъват до края. Следващите метри взимам на един дъх. Опъвам въжето изцяло и в скалата коввам два клина, за да направя площадка. Придвижваме се така от площадка на площадка и в един момент вече изглежда сме подминали началото на тура. Или поне така ни се струва.

Югозападната стена на Южна Ушба /4 710 м.н.в./

Мисля обаче, че трябва да е малко но-нататък и продължавам. Излизам от стръмното и пред мен се разкрива широко, голямо, бяло поле. Спирам да дишам. Гледката е главозамайваща. Отгоре вляво се извисяват гранитните бастиони на Ушба. Иска ми се да извикам.
"По-лесно е, по-лесно отколкото изглежда отдалече, хора! Ще го опаткаме, ей!"
Потеглям напред. От тук нататък до началото на тура няма нужда от осигуровка. Ясно различавам откъде трябва да започнем катеренето и се насочвам право натам. Слънцето силно пече и става горещо. Снегът по ледника отразява и засилва топлината. Имам чувството, че изгарям. Напъвам напред и само искам да стигна по-бързо. "Тури го на Рамо", обръщам се и напомням със смях на Ови за вица с циганина, и премятам въжето през рамо. А как тежи то в тая жега! Обръщам се пак и виждам, че двамата със Соте са се развързали, а аз си влача двата края от по 60 м.
Желанието ми е по-скоро да започнем катеренето и подканям приятелте си да бързат. Те обаче са огладнели. Reactor-a сгрява водата за секунди. В пакета ястието става колкото бързо, толкова и вкусно. Хапваме и Ови е готов да поведе в началото. Поема по кулоара и след като изпъва въжето тръгваме и ние. Пристигнали до бергшрунда ни обхваща суетня, но след неколкоминутното подмотване Ови е готов да смени обувките с еспадрили.
Готов съм да го осигурявам. Докато изчаквам долавям странен шум. Заоглеждам се наоколо, но нищо. Бумтежът на сипещите се по отсрещната стена трошляци е различен. Но, какво тогава?
Поглеждам нагоре и фиксирам изсипващите се от стената... "камъни-и-и!"
Изпадам в неописуем ужас. Кеменопада се излива право към нас. Няма накъде да мърдаме. Това е момент на тотална безпомощност. Няма, няма какво да направиш. Всичко е само въпрос на късмет за продължаване на потока от мисли, чувства, събития или в другата крайност писателят спира ръката си на последната страница от романа и поставя малката точка за края. Хвърлям се по очи на земята и се свивам като костенурка под пълната раница. Разчитам на нея да ме предпази и се надявам да няма удари от големи павета. Смалявам, стопявам се, стискам очи докато трещят каменните шрапнели. Отнасям лек удар в дясната ръка и докато изохкам Соте яростно ме завива с въжета, за да ме предпази, а той освен каска няма нищо друго в защита. Свалил е денка върху снега. Не чувам Ови и не знам с него какво се случва. Соте извиква от болка, а каменопада не спира.
Край. Тишина. Ставам. Соте се държи за лакътя. Скача и той. Ови изниква от бергшрунда. Добре сме. Добре сме, и? Секундите полудяват. Заподскачат като капки студена вода върху нежежена плоча. Времето се впуска в ураган от бясно препускащи мигове.
Ще има ли още? Ще падат ли? Тук май съвсем не е безопасно. Бързо се втурваме надолу, за да се отдалечим от стената. Сотко захвърля денка, за да го настигне долу при равното, но той след няколко бързи премятания изчезва. Спирам в недоумение. "Къде се дяна?" Уцелил единствената изпречила се в ледника цепка денка потъва в нея като компенсация за нашето спасение. Курбан ще да е, ясно.
Далече, по-далече от тук. Поглеждам постоянно нагоре, за да избегна повторна атака.

Край още в началото

Чак сега обръщам внимание на нападалите навсякъде камъни. По цялото протежение на стената ледника е обсипан.
Вече събрали се долу на равното тримата сме увесили нос. Всичко приключи. С денка в недрата на ледника заминаха два спални чувала, пет цеви, дрехите на Ови и Соте, храна. Не мисля за друго, а само за стената която вече виждахме как ще изтичаме. Решението да си ходим е мигновено.
Сотко изпитва силни болки в ръката. Удареното място е подуто. Избирам Аулин.

Отстъпление

По пътя надолу тишината е всепоглъщаща. Трополенето на камъните по съседните склонове и нашите стъпки нарушават спокойствието на планината. В мислите ми бушуват разочарование от случилото се и доза успокоение от лекия изход след каменопада. Обръщам се назад за пореден път, за да се полюбувам на огряната от слънцето Ушба.

Река от лед

Рапел

Вечерта сме в палатката.
....07.2014: Базовият ни лагер е вече история. Всичко, което не е в раниците е навързано по тях. Тежкия товар е истинско мъчение. В Мазери двамата с Ови веднага захващаме студената бира, а Ончо с празна раница на гръб с бърза крачка заминава да посреща Соте.
Докато натъпкваме усърдно колата нашите приветливи домакини в Мазери нареждат обилна трапеза.
Бързаме да се върнем в България, но имаме още малко работа в Грузия. Съвсем близо е Местия, родното място на Михаил Хергиани.
Навсякъде по света щъкат милиони хора, но между всички изпъкват такива, които дръзко оставят дълбока следа в човешката история, хора достойни да бъдат легенди.
Мир на праха и вечна ви памет, вам славни люде!