vatev: декември 2014

Съвсем наскоро в процеса на организация и разпределение на задачките Тони писа: "Гриньо - да ни надъхва да се катерим". А ми, хайде момци, давайте да катерим. Обичайно вече докато стане петък ежедневно отделям по някоя минута за прелистване на метеорологичните сайтове и онлайн уеб камерите, където има такива, а те не липсват по местата за зимно катерене. Изключение от известно време насам е х. Мальовица, за съжаление. Всеки път се надявам правилно да съм подбрал мястото и този път не е по-различно. Марто и Рус се изнизаха предпразнично към Анталия, но с Виктор и Тони сме заедно този уикенд в играта. Включва се и Мечо.

Кабул - Източна стена, тур Железник. Мечо на 3-то въже.

Рано сутринта се събираме на х. Скакавица, разделяме се на две свръзки и атакуваме. Времето е неприлично слънчево и топло, но прогнозата е за кисела неделя та реших, че тук е оптималния вариант за оползотворяването и на двата дни за катерене. В този пек, докато се потим по склона към източната стена на Кабул ми се въртят в главата мисли за Централна стена на Враца, Айдукташ, а бе въобще скално катерне по еспадрилки.

4-то въже

Докато Мечо обаче води първо въже нещата постепенно се променят и температурите влизат полека в по-ниски граници. Чувството от преобладаващо колебливо за правилността на взетото решение за катерене тук се измества в по-стабилно и уверено измерение. След като обличам пухенката слагам и бъфче на врата, че дори на моменти си закривам и муцуната. Късния час на тръгване ни сваля надолу от площадката на трето въже, което поради безснежните по скалата условия извеждам без употребата на сечива, на гола ръка.
Вечерта хижата е пълна и дори новите хижари, тъй като сутринта пристигнах първи, споделят с усмивка, че съм им на късмет. Докато раздуваме, готвим и се храним не се отлепяме от печката, а зачервените въглени нажежават още повече мечтите и плановете ни.

В неделя, въпреки желанието ми за още някоя минута излежаване Виктор успява да надделее и скоро поемаме с идеята да изкараме тура догоре. За Тони с пострадало от ледено парче око от вчерашното катерене дестинацията е София. Метеоролозите познаха. Вали сняг от сутринта, духа вятър и разнася мъгли наоколо. Ясно, днес за разлика от вчера катеренето ще си е истинско зимно.
Катеренето тръгва добре. Виктор изтичва първо и второ въже, а на трето въпреки обясненията ми тръгва да траверсира по-рано. Когато успявам да го видя и разбираме, че е сгрешил посоката решава, че връщане назад, поради редките и несигурни осигуровки, няма и продължава. Малко по-късно след като се събираме на импровизирана площадка край голям, нестабилен блок поемам щафетата и се връщаме в тура. Четвърто въже в настоящите условия се оказва голяма лъжица. Когато с Никола и Соте правихме тура преди две години беше топло и скалата чиста. Въжето водих по еспадрили и някак успях да премина ключовото място, макар и изкуствено. Сега всичко е посипано с пудра и въпреки усиленото търсене на места за котвените клинове, така и не успявам да мина пасажа обут с котки и със сечива в ръцете. Ядосан съм на скалата и най-вече на себе си. Чувствам се наказан и шамарите плющят по лицето ми. Неохотно хвърлям погледи вляво и се двоумя за пандюла. Притеснява ме надеждността на котвените клинове, които едва влезнаха и дори висейки на тях очаквам всеки момент летежа надолу. Момчетата долу зъзнат и току виждам как размахват ръце и потропват, за да раздвижат кръвта в крайниците.

Виктор в края на 4-то въже

Предложението на Виктор да пробвам пандюла потвърждава решението. Трябва да тръгна. Леко изнасям тежестта наляво и полека, все пак ще опитам без залюляване, а с траверс, разчитайки на опората на въжето. Мечо по малко отпуска. Изнасям се внимателно и накрая стъпил в мъничка цепка, прилепнал цял на скалата се разтягам диагонално наляво. Бутам синия камелот, включвам въжето и от тук сигурността е вече на моя страна. Клема над него и се чувствам недосегаем за ноктите на гравитацията. Винкела е леко отворен, а цепката глуха. Все пак намирам място за якор. Забивам, слагам лента и стъпвам в нея. Вече виждам площадката но въпросителните с достигането й не свършват. Накрая викам от кеф, а отдолу ме срещат усмивки. Докато Виктор води следващото въже тъмнината постепенно ни обгръща и като светулки осветяваме пътя си. Вятъра не спира и е студено. Слизаме от пето въже и решаваме да си броим за изкачен тура.
Хижарите ни посрещат притеснени. По новините са съобщили за изгубени туристи, а ние закъсняваме без предупреждение.
Леща, туршия, чай, кафе, събираме багажа и отпрашваме.

Снимка: Станимир Желязков

Зима ли е, не е ли? Астрономически още не е настъпила, но все ми се иска вече да го броя за зима. Въпреки че на Боянския положението си беше съвсем течно, състезанието се получи страхотно. Момчетата добре се бяха потрудили. Сътворената за случая финална линия, изискваща изключителна концентрация и прекрасни умения се оказа по силите само на Миньора. Браво Минчо!
След състезанието ние с Тони тръгваме към следващата ни цел. Вечерта сме на х. Мальовица. Задачата за неделя е да пробваме новата линия, която съм загледал от миналата година, а това е само част от големия пъклен план или играта, в която ще бъдем петима и трябва да се сработим, за да успеем. Играта, в която трябва да бъдем по-неуморни от времето и по-бързи от вятъра.
Денят е кристален, на моменти леко подухва, температури прилични, лабилните камъни стегнати на местата си. Чудесни условия!