Нови стъпки

01.05.'13, Сряда: Потеглям за Враца. Отлепям се от бетонното, луминисцентно-неоново и се впускам в бленуваното, варовиково-ефирно царство. Там, където шумът от крилете на прелитащите бързолети, създава наслада със своето трептене напомнящо любима мелодия на виртуозен музикант. Пристигам по тъмно и вълшебните елфи тук таме напалили огньове или подрънкващи с инвентара, който подреждат за утре протягат приятелски длани и аз отново се чувствам сред свои. 
02.05.'13, Четвъртък: Камъните по сипея хрупат под краката ни. В свръзка сме с Коцето и Ови. Кольо и Ицо ще следват нашия път нагоре. Кольо както винаги припряно разпитва и все повече си мисля, че не обича изненади. На Ицо не му пука.
В началото на тура все гледам нетърпеливо нагоре. Няма да водя! Не бива да водя! Мисля си да карам полека. Като за начало. Мисля да не се пускам да водя, за да избегна всяка възможност за друсане. Та нали доктора каза още месец да се пазя! Трябва и полека да започна с натоварванията, знам. 
Фалстарт. Пускаме се долу и минаваме вляво на иглата. Ще тръгнем по Кованджиев.
Не издържам. Това е против мен. Не, това си е за мен! Чувството, тръпката. Те са си мои и искам да си ги взема. Бъркам в торбата с магнезий и тръгвам. Ето ме! Стъпка по стъпка. Ръка, крак, ръка... Бъркам в торбата с магнезий... По скалата съм. В скалата съм. Скалата съм. Аз съм. Сякаш нищо не се е случило зимата. 
Площадка и другите идват. Искам си плочата! Онази след площадката над иглата. Чакам я. Обичам я! Чиста и здрава. Ето я! Тук съм съкровище! Протягам ръка и включвам първата примка. Нагоре. Нагоре... Прилепнал отново изпадам в единство. Единство със себе си.
Люспата. Трябва да мина през нея. Ах как кънти! Замирам. Притихвам и мисля. Ако тръгне само трябва да я пусна пред мен. Ах-х-х, до сега си седяла, стой си и сега, сякаш на глас й говоря. Пак потупвам с длан и тя пак прокънтява на кухо. Трябва да мина през нея. Полека полазвам отгоре й и после отвъд. 
Кольо последен минава оттук. Хваща здраво с ръце и подпира насреща с крака.
Полет и трясък. Вече е чисто.
Следваща площадка. Единия клин изглежда чудесно. Другият не е влезнал до край. 

Третия е стар и силно корозирал. Ръждата се отделя на люспи. По-долу е имало и още един, но вече е скъсан. Трябва да приема приятелите си тук. Обзема ме някакво чувство. Повеят на вятъра набива в лицето ми снежни кристали. Потръпвам. Не, не, няма нищо! Слънцето пече изпепеляващо. Устните ми са пресъхнали. Поглеждам площадката. Хвърлям поглед надолу и тръпки полазват по тялото ми. 
Политам... Не-е-е, не, не пак. Не! 
На може би по-малко от два метра нагоре има клин с халка, а под него място за френд. Трябва да дублирам тази площадка. Не може тук всичките заедно, не може, не е сигурно! Трябват ми още осигурителни точки.
Ови! Докато се двоумя вече обирам въжето и той бавно приближава. Идва при мен и първо искам да подсигурим площадката. Дълга лента на клина с халката. После френд под него. Обединяваме и фъртуната стихва. Слънцето ярко отново напича, а скалата приема приятелски облик.