Прегърнати отвътре

Катерене, катерачите, състезанието... Погледнати, прегърнати отвътре, през погледа на "другия".

Прегърнати отвътре

Около едно състезание по катерене

"Изборът

Бях на финалите на състезанието в НСА Dry tooling за купата на НСА „Васил Левски”. Състезание по катерене в зала със сечива. Първото ми състезание на стена, което гледам и всичко ме впечатляваше. Наслаждавах се на това да съм непозната и скрита и просто да си гледкам и мисля. След награждаването ми се прииска да споделя. Ново е, необичайно, ободряващо, силно.

Реших да посетя подобно място спонтанно. Бях видяла инфото, деня, мястото. Мислех, че може да се засечем и с някой познат. Другият задействащ фактор се оказа гнева. От месец в неделите имам задачи, правя работните си срещи. Но вчера, 12.01.2014, толкова се ядосах по неслучването на разни инициативи и липсата на подкрепа от приятели, та дори се забавих с поздрава за рождения ден на един от важните хора в живота ми.  Казах си: "Я да се хвърля до НСА, да разпусна".

Другите ходят на тенис, на волейбол, на баскетбол. Е, защо да не е на състезание по катерене? + това има особена тръпка: тези лица и катерачи, които познавам от снимки, от статии, от филмчетата на фестивала Дни на предизвикателствата, да ги видя и разпозная на живо. Всъщност да гледаш състезание по катерене е освобождаващо. Съсредоточавах се върху състезателите и на моменти се хващах, че викам заедно с публиката.

Залата

Отидох самичка. В началото ми беше кофти. Та аз не катеря. Още повече, че почти се бях изгубила из тъмните алеи на НСА. Помогна ми отзивчив охранител. Намерих залата и за моя изненада нямаше допълнително места за публиката (така си го бях представила – със столове или пейки J). Влетях вътре точно в 18 ч,, уточних с момчетата на входа, че може свободно да се гледа и се хвърлих да седна на първото свободно място на краш пада – удобно диванче. Започнах да се озъртам из обстановката. Любопитството ми надделя над притесненията.

С влизането в залата на НСА ме заляха детски гласове и викове „Давай”, „Дръж!”. Пълно с деца и бебета на по 4-5 г. Предполагам, че имаха курс. Само как драпаха по стената, сладурковци големи! Хвърлят се на боулдърите, катерят, където ги спре настроението. Родителите – бащи, майки, имаше и баби и дядовци, търпеливо седят на същите тези краш падове и гледат случващото се със спокойствие.

Състезателите

Радка Петкова
Снимка: http://climbnsa.com/

Скоро започнаха финалите. Първо Жени. Техният маршрут беше лесен, с готово въже (осигуровка – ориентирам се в терминологията). Движеха се красиво, с грациозни премятания на тежестта, на места от маршрута извити в ляво или в дясно, на места – център, с приклякане – като за скок. Но какви рамене имат.... Имаше и едно момиче на 16 години или по-малко сред състезателките. Да не повярваш. Най-сладко беше да се гледа Радка Петкова. Тази жена е изумителна! Фини движения на пантера. Това че е състезател на национално ниво, е изписано на лицето й. Хладнокръвна, прибрана, без да се показва! Рядко съм срещала такива овладяни и уверени жени, без излъчване за крехкост, но и без отблъскване. Чаровна е с изсечените черти на лицето си.  Единствената, която мина целия маршрут до финала и зае първото място. Другите стигаха до една и съща хватка и там падаха, летяха сечива, публиката викаше – за подкрепа или като разочарование, но всеки състезател изпращаше с аплодисменти.

Станимир Желязков
Снимка: http://climbnsa.com/

Главен съдия - Станимир Желязков. Познато име и преподавател в Спортната академия.  Гледах го и си мислех: "Сигурно е на около 40 год. Обаче как не му личат! Спортът, пребиваването навън, заниманията сред млади хора как съхраняват само!".

Особено като сравня с едно място, на което бях в петък, с хора около тази възраст - 40-50  години и които в начина им на живеене и начина им на забавление са включени трапези, трапези и пак трапези. Добре, че бях с близка приятелка, с която споделихме време и истории и слушахме любимия й да свири. Все по-убедена съм, че това не е моят начин да преживявам света (и нейният не е, да няма заблуда). Да пълнееш и да мързелуваш и последното място, до което си пътувал, да е съседния ти град.

Та, връщам се на състезанието.

Последва финал Мъже - цели 8 човека.

Маршрутът на мъжете беше тежък, разчупен, тръгваше се ниско долу, после криволичене, едни тавани, сами си качват въжето.

Зачудих се дали това не е дискриминация. Като питах обаче на другия ден приятел, той каза, че всичко е свързано с физиката.

Тихомир Димитров
Снимка: http://climbnsa.com/

Ето ги финалистите, които познавам като лица от снимки и видео: Косьо Локмаджиев, Тихомир Димитров, Емилиян Колевски, Васил Киров, ръководител  на клуб „Алтиус” и разбира се, Минчо Петков. И трима други младежи, които не разпознах.

Всички състезатели са се скрили и ги извикват един след друг. В началото пускат по-неизвестните имена, на края - големите. Излиза поредния, с каската, седалката, сечивата, минава като на парад - малко шоу за нас, публиката. Правят му се снимки, той се връзва и тръгва по маршрута. Съответно и мъжете си имаха препъни камък на един пасаж от „тавана”. Не знам как така се катери наопаки на гравитацията, на мен ми се извъртя главата. От спецификите на сечивата се видя, че може да се държиш само на тях и може да прехвърляш крак върху ръката си, докато тя е стабилизирана на сечивото, с което скъсяваш разстоянието. Силовостта на работата пролича чак тук, при мъжете. Открояваха се разлики в движенията на всеки един състезател - при един имаше лекота, при друг, да кажем при Тихомир Димитров – след излетите очаквания върху него от страна на публиката, викове и радости, той тръгна бързо, напористо и при тавана му свършиха силите.

Емо Колевски
Снимка: http://climbnsa.com/

Спиране и голямо разтърсване на ръце и рамене, но това, си мисля, идва от липса на тренировки и неправилно разпределение на силите. За моя изненада и Емката с една хватка над тавана увисна и падна. Като си само наблюдател, докато си извърнал глава наопаки, разсъждаваш: всичко е издръжливост на психика, неподатливост на средата в тоя момент.

Васко Киров
Снимка: http://climbnsa.com/

"Старото куче" (както току пред мен го бъзикаха) Васил Киров - с едно темпо и ти ри ти там стигна до по-горната хватка. И се вижда и от страни, че има сили и може още. Нещо се хлъзна и падна. И сега, затаяваме дъх: той изпусна сечивото от дясната си ръка, хваща го с рефлекс във въздуха, премята се на въжето и тогава се спуска. Радост за публиката. Бяхме се превърнали в един глас!

Минчо Петков
Снимка http://climbnsa.com/

Накрая Минчо. Знам защо е национален състезател!

Прецизни са разликите в стиловете на движение на всеки един. Но не съм си представяла, че ще се забелязват от необучено око. Всеки състезател имаше 6 мин. за целия маршрут. Да казвам ли, че на 6-тата мин. (понеже съдията им подвикваше), се озоваваха на онзи таван – препъни камъка? Минчо Петков - бързо, без да е припряно, с равно темпо, без изпомване, а с правилно разпределение на силите, без да почива, стигна почти до последната хватка на финала. Стори ми се интересно следното - спреш ли да почиваш и си спрял въобще. Явно като гониш време трябва постоянно да се движиш и той това правеше. Сложният пасаж го мина с лекота, а публиката – уж невнимателна вече и не вика на това място, да не събори състезателя. А той продължава, и следващата хватка, и следващата, и по-нависоко - до края на маршрута. Качна въжето, но сечивото се приплъзна и падна. Остана единственият, чрез който видяхме къде свършват мъките. Този Минчо, дори не беше се заморил!

Мартин Маровски
Снимка: Виктор Варошкин

Забележителните снимки на сайта на НСА (climb NSA) са направени от фотограф, качен  на стената отгоре. Запомнящи се кадри и атмосфера.

Останах за награждаването - нямаше медали и купи, имаше подаръци: дрехи и аксесоари. Пожелавам на организаторите повече спонсори другия път.

На края ми стана много студено. Емоцията от опита да вляза в психологията на катеренето топли известно време. Този спорт (или е игра?) се превръща за мен в тайна или загадка, която опитвам на хапки и от време на време се опиянявам. Игра за ума. И после, като отидеш на живо да гледаш, осъзнаваш разликите имагинерно – реално и колко са далече едно от друго. За мен е по-скоро страст, изследователска или приключенска. Страст по отмора.

Катерачите

Разпознаването в близък план на Мартин Маровски отключи отдавнашни мои интуиции. Той присъстваше по-скоро като подкрепа. За мен Мартин Маровски е име и образ от снимки (вж. например филма „Тънка червена линия”, премиера на Емилиян Колевски и Мартин Маровски от 2012 г. на Дяволските игли в Рила). На живо изведнъж се препъваш в собственото си възприятие и пред теб е една издялкана фигурка, която изглежда крехка. Дори чуплива. Изпълваш се с усещането, че ако се доближиш до човека, твоите сили ще го подчинят или ще го наранят и затова трябва да си внимателен. До него си в позицията на великан, безформено чудовище, тромаво и не на място.

Жоро Гомес
Снимка: личен архив

Не всички катерачи имат това излъчване. Зачудих се дали не е свързано и с физиката на конкретния мъж? И преравям в паметта си да видя какви са излъчванията на фигурите на други катерачи, които познавам. Жоро Гомес е от тези скулптирани фигури, Григор Вътев, да кажем, Бойко Лалов. Специфична жилавост, всъщност това е жилавост. Преживяването на един наблюдател за счупване е измамно, то е първично ниво на възприятие. Много малко съм срещала танцьори от подобен вид. Те са по-скоро издължени, излъчването е за пластичност. В катераческите тела е кодирано огъването, издръжливостта, адаптирането. Устойчивост, която, вярвам, е и психическа. С тиха умълчаност. И ако надвишиш позволеното, съответния човек те отблъсва със страшна сила, издухване. Това би обяснило трудността в общуването ми с този вид хора.

Бойко Лалов
Снимка: http://boiski.blogspot.com/

Моето завладяване и вълнение идва от чувствителността при преживяване на света, живеца, който блести в очите на тези хора, дълбочините, които бълбукат. Състоянието на покой в един момент и в следващия е пълна динамика. Изглеждат като винаги готови за реакция. Не съм го установявала това при друг тип спортове и/или танци. Огъване без пречупване. Вероятно трудно се живее с такъв човек, като да ходиш на бодли - всекидневно. Посветеност? Дали е това. Вътрешно отдаване?

Прибраност навътре, прегърнати отвътре.

Усещането отдавна стои в душата и ума ми, но чак сега мога да артикулирам част от него. Натрупано познание? Може би.

Скоро, надявам се, да разбера повече като вляза в еспадрилите на Сатаната – по лекарско предписание."