14.6.’14, събота: Канела.
При премиерата с Ови
почистихме линията добре. Валежите напоследък обаче са твърде чести и влагата
създава условия за прорастването на нова растителност по пукнатините на
скалите. Искам да набия клинове по
маршрута, но освен това се налага и плевене отново. До достигане на първата
площадка чуквам два нови клина, а тревичките, които съм пропуснал Стоян
дооскубва. Хубаво! Започва да ръми.
Изчакваме малко и Стоян поема нагоре, но
скоро валежът се засилва и се спускаме. Докато стигнем до алпийския дом дъждът
окончателнно спира. Гладът ни
отвежда до Червения площад в закусвалнята. Слизаме до там и се връщаме пеш. В
тази обедна почивка покълналата по път за Враца идея в главата ми за вариант на
Веселия Гринго по Веслец поозрява и решаваме
да пробваме. 
Имаме всичко необходимо за
нова линия. Плочата в горната част на Веслец с прорязващата я цепка неудържимо
ме привличат. За броени минути сме под тура и Стоян взима двете първи въжета на
едно. Следващите метри минавам на един дъх и съм под нея. Мулето идва на
удобната тревна площадка, застава осигурен под ореха и от тук аз съм на ход. В
основата пукнатината е широка и катеренето не е тежко. Нагоре стеснява и скоро
се налага да прибегна до помощни средства. Котвените клинове отново ми оказват
безценна помощ. Полека напредвам докато цепката свършва. Следват няколко метра
монолитна плоча, без възможност за осигуряване, след което линията пак се
отваря. Клемите почти са ми свършили и правя площадка. Сменяме се във
водачеството. След няколко опита да продължи Стоян връща топката на мен. Радвам
се за решението му. На мен се пада най-интересната част, но преди да тръгна
мулето предпочита да слезе долу при дървото, за да си спести опасността да му
се изсипя отгоре. След малко поемам и изправен на стълбата намествам внимателно
първата небесна кука. Клина, който Стоян се опита да забие отнася няколко удара
от чука ми, но политва с откъртилия се камък надолу. Под мен имам четири сигурни точки и не се
притесявам от евентуални летежи. Две последователни клеми, клин под тях и
френда под него ми дават нужната самоувереност. Изправям в последната възможна
точка на стълбата и закачам следваща кука. Трудно намирам място, но все пак
зацепва. Изправям полека, изправям и следва полет. Падането е безаварийно.
Ръбчето се е счупило. Оглеждам положението и се смайвам. Първата кука не само
не е мръднала, а е задържала и падането. Усмихвам се доволно и се връщам в
изходна позиция. Хайде пак. Полека.
Чувам дъха си сяхаш свисти във всяка отделна клетка. Сканирам всяка издатинка
по скалата. Опипвам и търся подходящото място да закрепя нейде ангелската
ръчичка. Успявам да се източа максимално нагоре и всичко си идва на мястото.
Откривам чудесното ръбче, слагам стълбата и хайде пак полека нагоре. Цепката е
точно над мен. Избирам клин и започвам да чукам. Острието малко по малко потъва
навътре и вече си мисля как слагам клема малко по-горе, когато с поредния удар
върху метала камъка литва, откъртен от напрежението под него и аз съм с него.
А-а-а-а-а! Друсвам, увиснал на въжето, а пръстите ми изтръпват. Стоян долу пищи
и ми вика да се фиксирам бързо. От болка не може да стиска и да ме удържа. Пръстите
ми при полета са се оплели с въжето и увиснал на тях се придъпвам с другата
ръка нагоре, за да се освободя. Фиксирам се, набивам здраво втори скален клин,
обединявам с другия, събирам всичко останало и се спускам при Стоян.
Пръстите ме болят. Въжето
се е врязало дълбоко в тъканта на средния пръст и кутрето. Едва движа средния и
при всеки опит стискам силно зъби. Стискам не от болка, а от яд при мисълта за
тежка контузия. Експедицята е скоро. Настройвам се, че всичко е наред. Само за
това мисля и вярвам, че съм се разминал леко. Няма шанс за отлагане. Очаквам
срещата с Ушба.
По пътеката надолу звъня
на Дамян да сбират багажа и да тръгваме към София. Идеята е да направим снимки
и да минем преглед.
На беседката под алпийския
преговаряме сценария отново. От четири човека двамата сме със съмнителни
контузии. Вярвам, че нещата не са лоши. Стоян е за тръгване, кракът е подут. Дамата
в компанията също. На Дамян му се катери. Предлагам да останем и в неделя с
Мулето да се отдадем на почивка, а Дамян и Цвети да покатерят. Решено – оставаме.
Града е близо и има
всичко. Набавяме си материали за промиване и превръзка. Вечерта бивака е на
онази прекрасна отбивка с полянката. Елка и Венко се включват в компанията.
15.6.’14, неделя: Малката дупка.
Въоръжен с шалтето си
намирам място за дрямка. Всеки се е захванал с по някой маршрут. Само аз и
Стоян се олежаваме. Пред мен Елка е Венко разцъкват нещо за загрявка. Опитвам
да се задълбоча в книгата на Елка, ама не става. Улавям момента от разговора им
докато единия катери, а другия го осигурява. Закачат теми за човешката същност,
регионална принадлежност, религия... и, да. Точно „религия” ми се врязва като
парче стъкло в мозъка и не издържам. Та моята религия е катеренто. То е начина
да вляза в допир със себе си, да почувствам прилива на въздуха, потока на
кръвообращението. Ставам и заявявам на Венко, че ми действат ужасно ангажиращо.
Да, точно така, изпитвам огромната нужда да се ангажирам с катерене.
Бързам надолу към колата
час по-скоро да си взема еспадрилите и седалката. Връщам се готов, с пръсти увити с лекопласт и първо
се връзвам на остановка да пробвам. Усещам болка, но мога да катеря. От тук
нататък всичко е порив на вятъра и впил поглед в напевните думи на свещената
книга подхващам сакралните думи – хватка, стъпка, дишай, дишай, хватка, дишай...
В първите дни на работната
седмица успявам да мина за снимка, а д-р Митак след експертна преценка споделя
– „Трябва ти само почивка”.
