четвъртък, 25 юли 2013 г.
сряда, 26 юни 2013 г.
Връх или разходка
Беше време на трескава подготовка. Набавяне на информация, пресмятане, премисляне и всичко пак с повторение през времето. Беше време, когато за първи път с трепет застанах пред управителния съвет с молба за подкрепа. Ръката беше подадена и стъпихме на Aguja de l'S. Повярвахме че можем. Мина време и работата по организацията започна отново. Вече в самолета с нетърпение очаквах момента да поема по познатата пътека към Рио Бланко. Управителния съвет непоколебимо беше нужната опора. И за трети път така. И почувствах че мога, че ние можем всичко. Можем! Гордият Фиц Рой беше в краката ни. И бях благодарен Благодарен съм и сега и то безкрайно на шепа хора, които повярваха!Памир. Пик Ленин или в днешно време Кауфман (7 134 м.). Румен ми пусна мухата. Жеко запали веднага. Бях все още с корсета и думите на доктора не бяха окуражаващи. Предвиждаше дълъг възстановителен период. Всичко в главата ми вреше. Чувствах се като тенджера под налягане, готова да гръмне. И отказах да мисля за този връх. Поне за момента. А междувременно трескава организация вече вървеше. Дойде време и за писмото. С две думи Толев нахвърля нещата пред управителния съвет, членовете на който вече се бяха запознали със съдържанието на молбата от e-maila, който Жеко изпрати. Последваха думи. Дебати и ... дупка. Въпреки удобрената половина от сумата зейна голямата дупка.
Масовост.....
Масовост...
повече хора...
Никакви международни прояви повече!
Нещата придобиха количествено измерение.
Големите, смели крачки потънаха далеч в хоризонта.
Малки, мънички човечета запълниха полезрението и затропкаха с малки краченца. Тракийците, казват, с шепи носили пръст и строили могили. А малки, мънички човечета забиват остри пръстенца в гранитната твърд и отнасят малки парченца, върхът потреперва. Хиляди, милиони песъчинки след туй посипват равната шир и всички еднакви.
Или съм егоист и искам да мога?
Благодаря ви добри хора, благодаря за ръката на рамото, която ми даде опора!
Аз гледам напред, гледам да мога!
петък, 31 май 2013 г.
вторник, 7 май 2013 г.
Нови стъпки
01.05.'13, Сряда: Потеглям за Враца. Отлепям се от бетонното, луминисцентно-неоново и се впускам в бленуваното, варовиково-ефирно царство. Там, където шумът от крилете на прелитащите бързолети, създава наслада със своето трептене напомнящо любима мелодия на виртуозен музикант. Пристигам по тъмно и вълшебните елфи тук таме напалили огньове или подрънкващи с инвентара, който подреждат за утре протягат приятелски длани и аз отново се чувствам сред свои.
02.05.'13, Четвъртък: Камъните по сипея хрупат под краката ни. В свръзка сме с Коцето и Ови. Кольо и Ицо ще следват нашия път нагоре. Кольо както винаги припряно разпитва и все повече си мисля, че не обича изненади. На Ицо не му пука.
В началото на тура все гледам нетърпеливо нагоре. Няма да водя! Не бива да водя! Мисля си да карам полека. Като за начало. Мисля да не се пускам да водя, за да избегна всяка възможност за друсане. Та нали доктора каза още месец да се пазя! Трябва и полека да започна с натоварванията, знам.
Фалстарт. Пускаме се долу и минаваме вляво на иглата. Ще тръгнем по Кованджиев.
Не издържам. Това е против мен. Не, това си е за мен! Чувството, тръпката. Те са си мои и искам да си ги взема. Бъркам в торбата с магнезий и тръгвам. Ето ме! Стъпка по стъпка. Ръка, крак, ръка... Бъркам в торбата с магнезий... По скалата съм. В скалата съм. Скалата съм. Аз съм. Сякаш нищо не се е случило зимата.
Площадка и другите идват. Искам си плочата! Онази след площадката над иглата. Чакам я. Обичам я! Чиста и здрава. Ето я! Тук съм съкровище! Протягам ръка и включвам първата примка. Нагоре. Нагоре... Прилепнал отново изпадам в единство. Единство със себе си.
Люспата. Трябва да мина през нея. Ах как кънти! Замирам. Притихвам и мисля. Ако тръгне само трябва да я пусна пред мен. Ах-х-х, до сега си седяла, стой си и сега, сякаш на глас й говоря. Пак потупвам с длан и тя пак прокънтява на кухо. Трябва да мина през нея. Полека полазвам отгоре й и после отвъд.
Кольо последен минава оттук. Хваща здраво с ръце и подпира насреща с крака.
Полет и трясък. Вече е чисто.
Следваща площадка. Единия клин изглежда чудесно. Другият не е влезнал до край.
Третия е стар и силно корозирал. Ръждата се отделя на люспи. По-долу е имало и още един, но вече е скъсан. Трябва да приема приятелите си тук. Обзема ме някакво чувство. Повеят на вятъра набива в лицето ми снежни кристали. Потръпвам. Не, не, няма нищо! Слънцето пече изпепеляващо. Устните ми са пресъхнали. Поглеждам площадката. Хвърлям поглед надолу и тръпки полазват по тялото ми.
Политам... Не-е-е, не, не пак. Не!
На може би по-малко от два метра нагоре има клин с халка, а под него място за френд. Трябва да дублирам тази площадка. Не може тук всичките заедно, не може, не е сигурно! Трябват ми още осигурителни точки.
Ови! Докато се двоумя вече обирам въжето и той бавно приближава. Идва при мен и първо искам да подсигурим площадката. Дълга лента на клина с халката. После френд под него. Обединяваме и фъртуната стихва. Слънцето ярко отново напича, а скалата приема приятелски облик.
02.05.'13, Четвъртък: Камъните по сипея хрупат под краката ни. В свръзка сме с Коцето и Ови. Кольо и Ицо ще следват нашия път нагоре. Кольо както винаги припряно разпитва и все повече си мисля, че не обича изненади. На Ицо не му пука.
В началото на тура все гледам нетърпеливо нагоре. Няма да водя! Не бива да водя! Мисля си да карам полека. Като за начало. Мисля да не се пускам да водя, за да избегна всяка възможност за друсане. Та нали доктора каза още месец да се пазя! Трябва и полека да започна с натоварванията, знам.
Фалстарт. Пускаме се долу и минаваме вляво на иглата. Ще тръгнем по Кованджиев.
Не издържам. Това е против мен. Не, това си е за мен! Чувството, тръпката. Те са си мои и искам да си ги взема. Бъркам в торбата с магнезий и тръгвам. Ето ме! Стъпка по стъпка. Ръка, крак, ръка... Бъркам в торбата с магнезий... По скалата съм. В скалата съм. Скалата съм. Аз съм. Сякаш нищо не се е случило зимата.
Площадка и другите идват. Искам си плочата! Онази след площадката над иглата. Чакам я. Обичам я! Чиста и здрава. Ето я! Тук съм съкровище! Протягам ръка и включвам първата примка. Нагоре. Нагоре... Прилепнал отново изпадам в единство. Единство със себе си.
Люспата. Трябва да мина през нея. Ах как кънти! Замирам. Притихвам и мисля. Ако тръгне само трябва да я пусна пред мен. Ах-х-х, до сега си седяла, стой си и сега, сякаш на глас й говоря. Пак потупвам с длан и тя пак прокънтява на кухо. Трябва да мина през нея. Полека полазвам отгоре й и после отвъд.
Кольо последен минава оттук. Хваща здраво с ръце и подпира насреща с крака.
Полет и трясък. Вече е чисто.
Следваща площадка. Единия клин изглежда чудесно. Другият не е влезнал до край.
Третия е стар и силно корозирал. Ръждата се отделя на люспи. По-долу е имало и още един, но вече е скъсан. Трябва да приема приятелите си тук. Обзема ме някакво чувство. Повеят на вятъра набива в лицето ми снежни кристали. Потръпвам. Не, не, няма нищо! Слънцето пече изпепеляващо. Устните ми са пресъхнали. Поглеждам площадката. Хвърлям поглед надолу и тръпки полазват по тялото ми.
Политам... Не-е-е, не, не пак. Не!
На може би по-малко от два метра нагоре има клин с халка, а под него място за френд. Трябва да дублирам тази площадка. Не може тук всичките заедно, не може, не е сигурно! Трябват ми още осигурителни точки.
Ови! Докато се двоумя вече обирам въжето и той бавно приближава. Идва при мен и първо искам да подсигурим площадката. Дълга лента на клина с халката. После френд под него. Обединяваме и фъртуната стихва. Слънцето ярко отново напича, а скалата приема приятелски облик.
понеделник, 29 април 2013 г.
По пътя на желязото
Път. Път и желязо. По пътя на желязото. Дори вече не си спомням кога и как се зароди тази идея в главата ми. Май пак с Никола коментирахме някакви идеи за тук и там. И така при едно от ходенията по ждрелото над Енина бродих с поглед по скалата и бележех линия. Линия за пътя на желязото. Достъпа е лесен, мястото е живописно и при идване с разнородна компания всеки би могъл да се изкефи според силите и възможностите си. Пък и за разнообразие.
Енинско, Енинско, напоследък май все натам, все за там. Може би покрай временно ограничената ми подвижност след лавината това в един момент се оказа мястото, на което мога да засищам нуждата си да открехна вратичката, да прекрача прага и да изляза от статичното бетонно ежедневие. И така един ден до плочата с туровете, следващия път след плочата и пет минути по-нагоре по реката разширявах познанията си за района. Седнал на прага на скалата срещу "големия масив" както си го кръстих, неведнъж стоях и гледах притихнал, изследвах от разстояние винкелите и плочите, цепките и надвесите и само чаках момента когато пак ще мога да катеря. И на тебе ще ти дойде времето приятелче!
Междувременно малко по малко материалите, необходими за виа фератата заемаха в списъка мястото си като налични. И дойде момента да разберем каква ще я свършим. На тръгване се оказа, че не можем да съберем инвентара в багажника на Таньо, а освен това да се натоварим и пет човека и тръгваме от Стара Загора с две коли. Чефо с компания ни чакат от предната вечер там на място и са готови да поемат част от багажа.
Срещаме се с Никола, Пепо и Васко на отбивката за Енина в края на Казанлък и от тук нататък всичко е въпрос на организация.
В процеса на работа малко по малко се изяснява отговора на въпроса за линията на трасето. Екипираме отгоре надолу. Привечер двете парчета от по 50 м. стоманено въже са фиксирани. Вечерта на челници оборудваме началото със стъпенки. И става интересно. Хубаво начало по вертикала. Ще ми се да не спираме, но все пак идва време и за сън.
Сутринта е хубава и лъчезарна. Снощната раздумка под звездите, огънят, реката, работата по скалата, всичко малко по малко влива като инжекция нужната във вените доза.
Вдишвам. Издишвам. Синьо небе. Дървета, скали...
"fallin away..." Тази вечер музиката е още по-приятна, "everybody knows..., the sky is over..." А през деня успяхме да довършим виа фератата почти до край. Един флакон лепило не стигна, но след алпиниадата на Враца, след може би по-малко от час работа линията ще е готова.
Енинско, Енинско, напоследък май все натам, все за там. Може би покрай временно ограничената ми подвижност след лавината това в един момент се оказа мястото, на което мога да засищам нуждата си да открехна вратичката, да прекрача прага и да изляза от статичното бетонно ежедневие. И така един ден до плочата с туровете, следващия път след плочата и пет минути по-нагоре по реката разширявах познанията си за района. Седнал на прага на скалата срещу "големия масив" както си го кръстих, неведнъж стоях и гледах притихнал, изследвах от разстояние винкелите и плочите, цепките и надвесите и само чаках момента когато пак ще мога да катеря. И на тебе ще ти дойде времето приятелче!
Междувременно малко по малко материалите, необходими за виа фератата заемаха в списъка мястото си като налични. И дойде момента да разберем каква ще я свършим. На тръгване се оказа, че не можем да съберем инвентара в багажника на Таньо, а освен това да се натоварим и пет човека и тръгваме от Стара Загора с две коли. Чефо с компания ни чакат от предната вечер там на място и са готови да поемат част от багажа.
Срещаме се с Никола, Пепо и Васко на отбивката за Енина в края на Казанлък и от тук нататък всичко е въпрос на организация.
В процеса на работа малко по малко се изяснява отговора на въпроса за линията на трасето. Екипираме отгоре надолу. Привечер двете парчета от по 50 м. стоманено въже са фиксирани. Вечерта на челници оборудваме началото със стъпенки. И става интересно. Хубаво начало по вертикала. Ще ми се да не спираме, но все пак идва време и за сън.
Сутринта е хубава и лъчезарна. Снощната раздумка под звездите, огънят, реката, работата по скалата, всичко малко по малко влива като инжекция нужната във вените доза.
Вдишвам. Издишвам. Синьо небе. Дървета, скали...
"fallin away..." Тази вечер музиката е още по-приятна, "everybody knows..., the sky is over..." А през деня успяхме да довършим виа фератата почти до край. Един флакон лепило не стигна, но след алпиниадата на Враца, след може би по-малко от час работа линията ще е готова.
вторник, 23 април 2013 г.
събота, 13 април 2013 г.
Хайдукташ
Катеря. Не катеря.
Ходя, дишам, живея.
Мисля, гледам, чувствам.
Там съм, тук съм, пак съм. Аз съм!
Абонамент за:
Публикации (Atom)