Първа седмица (Лопе де Вега)

Първа седмица (Лопе де Вега). Началото.

От зимата не съм бил в Мальовишкия дял на Рила. Крайно време е да прескоча. Стефко от Казанлък е там заедно с Живко от Габрово. Уговаряме се да бъдем свръзка, а планът ми е да изкатерим Лопе де Вега на Иглата в събота, а в неделя да идем на Бавни и яростни по югозападната стена на Ушите. Чудно ми е какво става на този маршрут, тъй като лятото на 2010 г. преминах с изкуствено катерене пасажа на четвърто въже, осигурен на френд и клема, но впоследствие доколкото разбрах от Юлски и Руслан ключова хватка се е откъртила.

14.07.'12, Събота: късно потегляме по тура, но денят е дълъг. Водил съм повечето въжета, когато с Ицо бяхме тук през 2009 г. и предлагам на Стефко и Живко да решат кой да е първи. Живко поема нещата в свои ръце. Първо въже не предлага нищо интересно. Преобладават тревите, които не знам някой да обича. Живко приема съвета ми да подмине първа площадка, за да излезе по-близо до пасажа на второ въже. 

По пасажа на второ въже.

Стефко с ентусиазъм избира да пробва силите си по него и успява елегантно да премине чисто. Трето въже е късо и за да не губим време не сменяме водачеството. 

Интересната част на трето въже.

Забравил съм, че тук има заигравка, затова се и учудвам на усилията, които са необходими на нашия приятел да премине, но преполовявайки въжето като втори виждам и бързо си спомням нещата. 

Докато идва и Живко не спирам да снимам. Ужасно красиво и прекрасно за катерене място! Събираме се на площадката под надвесените, кънтящи камъни. Оттук е мой ред да продължа. След около десетина метра нагоре ми се струва, че трябва да тръгна диагонално надясно. Оглеждам терена и в тази посока не виждам подсказка. Вляво обаче забелязвам клинове. Явно спомена ме лъже. Продължавам натам като на места предпочитам да не използвам старите, ръждиви клинове, а залагам на сигурно. Клеми и френдове имам достатъчно, а и повече им вярвам. Движа внимателно и постепенно напредвам. 

Стефко пристига на площадката на четвърто въже.

Достигам място, което налага изостряне на вниманието. Клинове наоколо не виждам. Нито наляво, нито нагоре, нито вдясно. Хм, изгубих ориентирите! Докато мисля и оглеждам накъде да поема виждам на около пет метра надолу и вляво клин, а след него площадка на два стари скални клина, на единия от които виси антично парче въже. От тук вече всичко ми се губи като спомен. Състоянието на клиновете ме кара да забия още един за спокойствие. Когато се събираме тримата предлагам да продължа отново аз. Единодушн сме по въпроса. На няколко метра вляво виждам клин. Над нас е надвес. Траверсирам полека и след клина тура продължава нагоре. По скалата изобилстват черни лишеи. Клиновете са стари и ръждиви. Опипвам, пробвам възможностите за хващане и стъпване и накрая избирам варианта за изуствено катерене. 

Пето въже.

Излизайки от надвесчето получавам прозрение. Бил съм тук и преди, посоката е правилна. Продължавам нагоре. Лека полека. Възможностите за осигуровка не изобилстват. Достигам до място, където отново изгубвам ориентирите. Поел съм с тенденция леко надясно. Струва ми се, че с Ицо следвахме тази посока. Отново обаче окото ми е привлечено от клин някъде вляво. Знам, дори вече съм сигурен че натам не съм ходил, но решавам да пробвам какво следва. Намирам място за френд, тъй като последната ми осигуровка остана някъде вече далеч надолу. Слагам дълга лента и траверсирам към клина. Нагоре вече имам ориентири, но състоянието им не е задоволително. Залагам отново на това, което си нося. Нервите ми са опънати като струни. Давам всичко от себе си. Стъпвам и пипам внимателно. Стигам площадката накрая вече със зор. Изпънал съм цялата дължина на въжето. Намирам два клина. Единия има нужда от грижи. След няколко удара с помощта на съветника старото желязо си влиза стабилно на мястото. Дублирам с клема. Поставям и френд, а накрая обединявам всичко. Обирам въжетата и червено започва да отпуска, а аз усещам че съм си получил дозата. Избива ме на смях. Да, а до преди малко не ми беше смешно. Жадно поглъщам гледката, докато момчетата напредват отдолу. Разучавам с поглед предстоящия надвес. Гъсто набитите клинове ми подсказват какво ни очаква. Събираме се отново. Предлагам смяна във воденето с тайната надежда аз да продължа. 

Проверявам клиновете с чука. Налага се и пренабиване. Френдовете отново влизат в употреба. Има и реликви. Дървен мертек с прусик напомня за старите средства за осигуровка. Преминавам изцяло изкуствено, а в края на надвеса не се стърпявам да извадя фотоапарата. Стефко пък стреля отдолу.

Още малко остава. По полегналата горна част излизам на големия, масивен ПСС клин, свалям инвентара от себе си и поседнал започвам да осигурявам.

От тук нататък само бирата ми е в главата. В хижата сме по тъмно. 

Докато лежа в чувала, под купола на палатката само едно ми е в главата. Баланс. Необходим ми е баланс. Постигна ли го вярвам всичко ще се нареди. Дано не е твърде късно! На човек е нужно понякога да мине през куп неща, за да прогледне, да свали капаците и да разшири кръгозора. Само се надявам да не е твърде късно! Замислен и потънал в мечти излизам от унеса с мелодията на будилника. Устремен към своята идея за баланса твърдо съм решен какво да направя. В мислите ми е само тя, само нейната усмивка, само нейните очи. В ранния следобед съм там, до нея, докосвам кожата й, чувам гласа й, а малкия разбойник дивее покрай нас.