Пътувам. Работния ден е в разгара си. Намирам се някъде между Ямбол и Нова Загора. Телефона звъни. Петко Крумов е отсреща. Тръгват с кмета на Стара Загора г-н Живко Тодоров към стената и имам десетина минути да стигна дотам или да изпратя някой. За толкова кратко време как да стигна?!?! Звъня на Росен - далече е. Младен не отговаря, Кольо също. Милен откликва веднага въпреки, че преди малко е сложил Теди да спи, а и се притеснява че е неподготвен.
След няколко минути Кольо се обажда и разбирам, че е дал ряз на мотора и за две минути се е изстрелял до мястото на срещата. Милен също е смогнал бързо да пристигне.
Не знам каква ще е темата, въртят ми се хиляди неща в главата, но знам мнението на г-н Тодоров, че стената остава. Знам и нечии най-меко казано налудничави идеи за бъдещето на залата. Мисля, че в този момент трябва да бъда там, за да си кажа всичко, което мисля, с надеждата да срещна разбиране от един трезвомислещ човек.
Взимам телефона в ръка и набирам.
"- Добър ден г-н Тодоров..." Разговора е кратък.
Бавно минават минутите. Размишлявам докато шофирам. Звънът на телефона ме връща в колата и поглеждам дисплея. Милен е. С вълнение в гласа ми съобщава новината.
Около два часа по-късно съм на стената. Срещам само щастливи погледи.
Парещата жарава в шепите май най-накрая угасна. Отлаганите за неясното бъдеще планове за оборудване на съоръжението с нови хватки, които да запълнят поне част от празнините, в най-скоро време явно ще намерят своята реализация.
Благодаря на Всички, които дадоха част от себе си, за да продължим да тренираме! Благодаря на Живко Тодоров, в чието лице алпинизма намери нов приятел! Благодаря!
Няма коментари:
Публикуване на коментар