Ушба - едва докосната легенда

Времето. Времето изгубва своята тежест и придобива особена величина. Постепенно от измерител на периоди се превръща в географска точка. Точка, метеорологичните прогнози, за която старателно следя в последните отрязъци на периодичния й характер. С качването в колата, прилежно натъпкана с необходимата ни екипировка времето се слива с разстоянието и заедно образуват цветната линия, очертаваща предстоящата ни траектория, на екрана на GPS-a.

Среднощен трафик в Истанбул

15.7.2014: През нощта Истанбул преминаваме бързо. Обагрените в светлини небостъргачи, забързаният среднощен трафик, мостът на Босфора, напомнят за модерен, кипящ от живот град.
Живописно е турското, черноморско крайбрежие. Редят се градче след градче с никнещи една след друга нови сгради. Крановете са навсякъде и под всеки от тях се очертава в реални размери архитектурната мисъл. Бързо и плавно се носи автомобила по безкрайните пътни артерии.
Отново нощта ни заварва на границата с Грузия. Мръсотията и хаосът в изходната точка на Турция рязко контрастират с впечатляващите, китни градчета. Изтощени от пътуването решаваме все пак да преминем и да потърсим място за нощуване отвъд разделителната линия.
17.7.2014: Напускаме рано хотела. В Батуми допълваме хранителните запаси и от тук посоката ни е на север. Минаретата на мюсюлманските храмове отстъпват въздушното пространство на извисяващите се над църквите християнски кръстове. Лепкавата от влагата жега е способствала за развитието на гъста растителност. В крайбрежните грузински градчета не липсват палми, бамбук и огромни алое. 

Крайпътна почивка

Кравите са навсякъде, а пасящи на свобода или вързани като кучета домашни прасета неведнъж предизвикват усмивка с непривичния си за нас начин на отглеждане.
GPS устройството ни потъва в мълчание за грузинските пътища. Ориентираме се по разпечатките от maps.google.com. Скоро навлизаме в планината. След кратка почивка и разхлаждаща бира, няколко завоя по-надолу по пътя най-накрая ни се разкрива. Внушителна, гранитната Ушба не позволява дори да примигнеш. Гледката е поразителна!

Южна Ушба /4 710 м.н.в./

За Мазери отбиваме от асфалтовия път. Скоро достигаме селото и може би за късмет попадаме на правилния човек. Гиа ни съпровожда до къщата си и ни предлага своето гостоприемство. В каменния дом с малък двор се помещават двете големи семейства на братята, наследили къщата от баща си. Докато разтоварваме багажа от колата, съпругата на Гиа Мацони ни връчва по чаша вкусно, домашно, кисело мляко.
Нямаме време за губене. Подготвяме раниците. Около 80 кг. от товара ни ще поеме коня на нашите домакини срещу сумата от 70 грузински лари. 

В двора на домакините ни в Мазери кипи подготовка. Соте прогонва котките.

Ови подготвя инвентара.

Ончо подбира храната.

18.7.2014: Сутринта с бодра стъпка потегляме нагоре. След селото, черни пътчета прорязват поляните преди да навлязат в гората. В далечината се задава бус. Няколко дни преди нас тук пристигнаха Милен Джановски и компания. Предполагам, че може да са те и се насочвам към превозното средство. И да, срещата е приятна с познати муцуни. А е и полезна. Тъкмо на време ни сварва информацията, че трябва да си извадим разрешително от военните в Бечо, което после да покажем на граничарите при граничния пункт в планината. Връщаме се със Соте до селото.
На граничния пункт ни чакат Ови и Ончо. Синът на Гия е дал почивка на коня. След формалностите с граничарите натоварваме всичко отново и поемаме пак напред. Скоро пътеката става прекалено стръмна и камениста за животното и се налага да го разтоварим. Стискам ръката на стопанина му с благодарност за опита му да стигне максимално далеч и се разделяме. Следва цялостно пренареждане на багажа в раниците. Хубаво се бяхме нагласили с леки товари, но сега около 80 кг. трябва да разделим на четири, да го добавим към това, което е вече на гърбовете ни и да го пренесем до базов лагер. 

Ушба в пухкава завивка

Тежко е. Много е тежко. Сграбчвам всяко стръкче растителност по стръмната пътека, за да не правя стъпки назад. Напредваме по-бързо двамата с Ови и след няколко часа на мястото, което ни изглежда пригодно опъваме бързо палатката, за да се скрием от сипещия се дъжд, макар и вече целите мокри. След малко дъждът утихва, сбираме палатката с идеята да продължим още нагоре, но затишието е мимолетно и едрите капки политат отново над нас. Ясно, тук ще е базов лагер. Случайно или не това разбираме в последствие е идеалното място.

Базов лагер (BC)

19.07.2014: Слизаме с Ови до селото. Go-pro-то нещо явно не се чувства добре. Батерията беше напълно заредена, а сега е празна. Струва ни се и че храната не е достатъчно. Ще вземем още. Трябва ни и прогноза. 
Следобед на връщане дъжда ни сварва малко преди палатката. Носим бира.

Гостенче. Следват притеснения за храната.

"От Сотко, батко и от мен, честит рожден ден!" Ончика е рожденик, а и биричката сякаш тук е още по-вкусна.  
Дъжд... Открие се Ушба и се усмихне, а след малко отново мъгла забулва нейните прелести. И, дъжд.
Go-pro камерата нещо май ми се цупи. Долу в селото чаках до пълно зареждане, а ето че без дори да съм я ползвал отново батерията е празна. Явно няма да я бъде. А старата колко добре си работеше!
Вече изгубвам представа за времето. Дните се сливат. Хора идват и си отиват. За известно време си имаме и съседи от Норвегия. Единия ден поемат нагоре в опит за Северна Ушба. На другия ден се връщат и си отиват, разочаровани от дъждовното време.

В базов лагер телефоните имат обхват понякога недостатъчен за разговор, но напълно достатъчен за изпращане на съобщение. Пращам до Даката апел за прогноза. Надявам се за ясно време и ето, че го имаме. След два дни се отваря прозорец.
Отиваме на оглед. Два пъти вече опитвам да изляза нагоре и да огледам ледника, но валежите ме връщат.

На оглед

В долната си част ледника представлява каменно поле като непосредствено над базовия ни лагер е края му, оформил се като наклонена, ледена стена, пращяща от разпукването си и обсипвана от свличащите се от топенето й камъни. От тук надолу се излива буйна река. Нагоре ледника се разделя на две. Десния ръкав е ледника на Южна Ушба, а левия на Северния връх. При срещата им, по пътя им надолу се оформя своеобразен вал от избутаните от двата разклона камъни. Вървим по билото на вала и така от високо имаме поглед над околността.  

Ушбинския ледник. Поглед от ръкава на южния връх.

Цепнатините не са големи. Стигаме до края на вала и до тук положението ни е горе-долу ясно. От тук нататък ще продължим утре. Връщаме се в палатката да подготвим раниците. Надолу минаваме по леда. По-приятно е за вървене от подскачането по камънака. Малки рекички от топящите се ледове прорязват като кръвоносна система замръзналата маса. Срещат се следи от човешко присъствие. Изпокъсани парчета от дрехи, части от онези едновремешните алпийски очила приличащи на очилата на заварчик, части от стари пикели с дървени дръжки, парчета от въжета и ленти напомнят за смразяващата прегръдка на ледника. 
Времето се размива. Часовника на ръката ми отброява часовете и дните, но стойността им тук е без значение. Миг след погледа към дисплея наименованието на деня и точната дата от месеца се пръсват като раздухани прашинки и ги забравям. Значението им ме интересува дотолкова, доколкото ги обхваща изпратената ни прогноза.
Планът е ясен. Аз, Ови и Соте тръгваме в атака. Ончо слиза долу в селото. Сесиите по радиото ще са в 08:00 и в 21:00 ч. 
През нощта не ме свърта на едно място. Сънят е с преъсвания и само чакам да съмне.
....07.2014: Ставаме рано. Облаците се разстилат ниско. Ушба срамежливо се спотаява. Днес има вероятност да вали. Чудим се дали да не изчакаме няколко часа. Тръгваме.

Пътят, по който преминахме нацепената част от ледника.

Докато вървим нагоре времето се изчиства. Виждаме синия цвят на небето, а слънцето започва силно да напича. Аман от дъждове в последните дни, най-накрая се кротна!
Достигаме стръмната част на ледника и слагаме котките. Двоумихме се откъде да минем този дълбоко напукан участък. Сераците са надвиснали наоколо, пукнатините са широки. Откъртени парчета и свличащи се камъни често огласяват тишината. След снежния склон най-безопасно ми се струва ще е да минем през скалата. След лесно катерене се събираме на площадката и нататък е снежно.
Скоро се изпречва препятствие. Стигам до цепнатината и сякаш спирам за векове преди да се реша да мина по ледения мост до отсреща. Хванал сечивата за дръжките ми се струва, че ще ги смачкам. Правя крачка и изнасям цялата тежест напред. Движението е последвано мигновено от рязък замах с двете ръце и клюновете потъват до края. Следващите метри взимам на един дъх. Опъвам въжето изцяло и в скалата коввам два клина, за да направя площадка. Придвижваме се така от площадка на площадка и в един момент вече изглежда сме подминали началото на тура. Или поне така ни се струва.

Югозападната стена на Южна Ушба /4 710 м.н.в./

Мисля обаче, че трябва да е малко но-нататък и продължавам. Излизам от стръмното и пред мен се разкрива широко, голямо, бяло поле. Спирам да дишам. Гледката е главозамайваща. Отгоре вляво се извисяват гранитните бастиони на Ушба. Иска ми се да извикам. 
"По-лесно е, по-лесно отколкото изглежда отдалече, хора! Ще го опаткаме, ей!"
Потеглям напред. От тук нататък до началото на тура няма нужда от осигуровка. Ясно различавам откъде трябва да започнем катеренето и се насочвам право натам. Слънцето силно пече и става горещо. Снегът по ледника отразява и засилва топлината. Имам чувството, че изгарям. Напъвам напред и само искам да стигна по-бързо. "Тури го на Рамо", обръщам се и напомням със смях на Ови за вица с циганина, и премятам въжето през рамо. А как тежи то в тая жега! Обръщам се пак и виждам, че двамата със Соте са се развързали, а аз си влача двата края от по 60 м.
Желанието ми е по-скоро да започнем катеренето и подканям приятелте си да бързат. Те обаче са огладнели. Reactor-a сгрява водата за секунди. В пакета ястието става колкото бързо, толкова и вкусно. Хапваме и Ови е готов да поведе в началото. Поема по кулоара и след като изпъва въжето тръгваме и ние. Пристигнали до бергшрунда ни обхваща суетня, но след неколкоминутното подмотване Ови е готов да смени обувките с еспадрили.
Готов съм да го осигурявам. Докато изчаквам долавям странен шум. Заоглеждам се наоколо, но нищо. Бумтежът на сипещите се по отсрещната стена трошляци е различен. Но, какво тогава?
Поглеждам нагоре и фиксирам изсипващите се от стената... "камъни-и-и!"
Изпадам в неописуем ужас. Кеменопада се излива право към нас. Няма накъде да мърдаме. Това е момент на тотална безпомощност. Няма, няма какво да направиш. Всичко е само въпрос на късмет за продължаване на потока от мисли, чувства, събития или в другата крайност писателят спира ръката си на последната страница от романа и поставя малката точка за края. Хвърлям се по очи на земята и се свивам като костенурка под пълната раница. Разчитам на нея да ме предпази и се надявам да няма удари от големи павета. Смалявам, стопявам се, стискам очи докато трещят каменните шрапнели. Отнасям лек удар в дясната ръка и докато изохкам Соте яростно ме завива с въжета, за да ме предпази, а той освен каска няма нищо друго в защита. Свалил е денка върху снега. Не чувам Ови и не знам с него какво се случва. Соте извиква от болка, а каменопада не спира.
Край. Тишина. Ставам. Соте се държи за лакътя. Скача и той. Ови изниква от бергшрунда. Добре сме. Добре сме, и? Секундите полудяват. Заподскачат като капки студена вода върху нежежена плоча. Времето се впуска в ураган от бясно препускащи  мигове.
Ще има ли още? Ще падат ли? Тук май съвсем не е безопасно. Бързо се втурваме надолу, за да се отдалечим от стената. Сотко захвърля денка, за да го настигне долу при равното, но той след няколко бързи премятания изчезва. Спирам в недоумение. "Къде се дяна?" Уцелил единствената изпречила се в ледника цепка денка потъва в нея като компенсация за нашето спасение. Курбан ще да е, ясно.  
Далече, по-далече от тук. Поглеждам постоянно нагоре, за да избегна повторна атака.

Край още в началото

Чак сега обръщам внимание на нападалите навсякъде камъни. По цялото протежение на стената ледника е обсипан. 
Вече събрали се долу на равното тримата сме увесили нос. Всичко приключи. С денка в недрата на ледника заминаха два спални чувала, пет цеви, дрехите на Ови и Соте, храна. Не мисля за друго, а само за стената която вече виждахме как ще изтичаме. Решението да си ходим е мигновено.
Сотко изпитва силни болки в ръката. Удареното място е подуто. Избирам Аулин. 

Отстъпление

По пътя надолу тишината е всепоглъщаща. Трополенето на камъните по съседните склонове и нашите стъпки нарушават спокойствието на планината. В мислите ми бушуват разочарование от случилото се и доза успокоение от лекия изход след каменопада. Обръщам се назад за пореден път, за да се полюбувам на огряната от слънцето Ушба. 

Река от лед

Рапел

Вечерта сме в палатката. 
....07.2014: Базовият ни лагер е вече история. Всичко, което не е в раниците е навързано по тях. Тежкия товар е истинско мъчение. В Мазери двамата с Ови веднага захващаме студената бира, а Ончо с празна раница на гръб с бърза крачка заминава да посреща Соте.
Докато натъпкваме усърдно колата нашите приветливи домакини в Мазери нареждат обилна трапеза. 
Бързаме да се върнем в България, но имаме още малко работа в Грузия. Съвсем близо е Местия, родното място на Михаил Хергиани. 
Навсякъде по света щъкат милиони хора, но между всички изпъкват такива, които дръзко оставят дълбока следа в човешката история, хора достойни да бъдат легенди. 
Мир на праха и вечна ви памет, вам славни люде!

Експедиция Ушба 2014 се реализира благодарение на:

Българска федерация по катерене и алпинизъм

Община Стара Загора

ekipirovka.com

GO!outdoor

Хранинвест-Хранмашкомплект АД

Микелекомерс ООД

Хелти Фуудс енд Дринкс ООД

Туристическо дружество Сърнена гора

АЛПИЙСКИ КЛУБ ЖЕЛЕЗНИК
Спортен магазин АЛПИ

и безрезервната подкрепа на нашите семейства и приятели!

Към Ушба

Хиляди благодарности на всички, които направиха така, че тази експедиция да се случи!

Трябва ти само почивка

14.6.’14, събота: Канела.

При премиерата с Ови почистихме линията добре. Валежите напоследък обаче са твърде чести и влагата създава условия за прорастването на нова растителност по пукнатините на скалите.  Искам да набия клинове по маршрута, но освен това се налага и плевене отново. До достигане на първата площадка чуквам два нови клина, а тревичките, които съм пропуснал Стоян дооскубва. Хубаво! Започва да ръми. 

Изчакваме малко и Стоян поема нагоре, но скоро валежът се засилва и се спускаме. Докато стигнем до алпийския дом дъждът окончателнно спира.  Гладът ни отвежда до Червения площад в закусвалнята. Слизаме до там и се връщаме пеш. В тази обедна почивка покълналата по път за Враца идея в главата ми за вариант на Веселия Гринго по Веслец поозрява и решаваме да пробваме.

Имаме всичко необходимо за нова линия. Плочата в горната част на Веслец с прорязващата я цепка неудържимо ме привличат. За броени минути сме под тура и Стоян взима двете първи въжета на едно. Следващите метри минавам на един дъх и съм под нея. Мулето идва на удобната тревна площадка, застава осигурен под ореха и от тук аз съм на ход. В основата пукнатината е широка и катеренето не е тежко. Нагоре стеснява и скоро се налага да прибегна до помощни средства. Котвените клинове отново ми оказват безценна помощ. Полека напредвам докато цепката свършва. Следват няколко метра монолитна плоча, без възможност за осигуряване, след което линията пак се отваря. Клемите почти са ми свършили и правя площадка. Сменяме се във водачеството. След няколко опита да продължи Стоян връща топката на мен. Радвам се за решението му. На мен се пада най-интересната част, но преди да тръгна мулето предпочита да слезе долу при дървото, за да си спести опасността да му се изсипя отгоре. След малко поемам и изправен на стълбата намествам внимателно първата небесна кука. Клина, който Стоян се опита да забие отнася няколко удара от чука ми, но политва с откъртилия се камък надолу.  Под мен имам четири сигурни точки и не се притесявам от евентуални летежи. Две последователни клеми, клин под тях и френда под него ми дават нужната самоувереност. Изправям в последната възможна точка на стълбата и закачам следваща кука. Трудно намирам място, но все пак зацепва. Изправям полека, изправям и следва полет. Падането е безаварийно. Ръбчето се е счупило. Оглеждам положението и се смайвам. Първата кука не само не е мръднала, а е задържала и падането. Усмихвам се доволно и се връщам в изходна позиция.  Хайде пак. Полека. Чувам дъха си сяхаш свисти във всяка отделна клетка. Сканирам всяка издатинка по скалата. Опипвам и търся подходящото място да закрепя нейде ангелската ръчичка. Успявам да се източа максимално нагоре и всичко си идва на мястото. Откривам чудесното ръбче, слагам стълбата и хайде пак полека нагоре. Цепката е точно над мен. Избирам клин и започвам да чукам. Острието малко по малко потъва навътре и вече си мисля как слагам клема малко по-горе, когато с поредния удар върху метала камъка литва, откъртен от напрежението под него и аз съм с него. А-а-а-а-а! Друсвам, увиснал на въжето, а пръстите ми изтръпват. Стоян долу пищи и ми вика да се фиксирам бързо. От болка не може да стиска и да ме удържа. Пръстите ми при полета са се оплели с въжето и увиснал на тях се придъпвам с другата ръка нагоре, за да се освободя. Фиксирам се, набивам здраво втори скален клин, обединявам с другия, събирам всичко останало и се спускам при Стоян.

Пръстите ме болят. Въжето се е врязало дълбоко в тъканта на средния пръст и кутрето. Едва движа средния и при всеки опит стискам силно зъби. Стискам не от болка, а от яд при мисълта за тежка контузия. Експедицята е скоро. Настройвам се, че всичко е наред. Само за това мисля и вярвам, че съм се разминал леко. Няма шанс за отлагане. Очаквам срещата с Ушба.

По пътеката надолу звъня на Дамян да сбират багажа и да тръгваме към София. Идеята е да направим снимки и да минем преглед.

На беседката под алпийския преговаряме сценария отново. От четири човека двамата сме със съмнителни контузии. Вярвам, че нещата не са лоши. Стоян е за тръгване, кракът е подут. Дамата в компанията също. На Дамян му се катери. Предлагам да останем и в неделя с Мулето да се отдадем на почивка, а Дамян и Цвети да покатерят.  Решено – оставаме.

Града е близо и има всичко. Набавяме си материали за промиване и превръзка. Вечерта бивака е на онази прекрасна отбивка с полянката. Елка и Венко се включват в компанията.

15.6.’14, неделя: Малката дупка.

Въоръжен с шалтето си намирам място за дрямка. Всеки се е захванал с по някой маршрут. Само аз и Стоян се олежаваме. Пред мен Елка е Венко разцъкват нещо за загрявка. Опитвам да се задълбоча в книгата на Елка, ама не става. Улавям момента от разговора им докато единия катери, а другия го осигурява. Закачат теми за човешката същност, регионална принадлежност, религия... и, да. Точно „религия” ми се врязва като парче стъкло в мозъка и не издържам. Та моята религия е катеренто. То е начина да вляза в допир със себе си, да почувствам прилива на въздуха, потока на кръвообращението. Ставам и заявявам на Венко, че ми действат ужасно ангажиращо. Да, точно така, изпитвам огромната нужда да се ангажирам с катерене.

Бързам надолу към колата час по-скоро да си взема еспадрилите и седалката. Връщам  се готов, с пръсти увити с лекопласт и първо се връзвам на остановка да пробвам. Усещам болка, но мога да катеря. От тук нататък всичко е порив на вятъра и впил поглед в напевните думи на свещената книга подхващам сакралните думи – хватка, стъпка, дишай, дишай, хватка, дишай...

В първите дни на работната седмица успявам да мина за снимка, а д-р Митак след експертна преценка споделя – „Трябва ти само почивка”.   

За Христо

Тежи като олтарен камък споменът за Христо. Тежи, поставен в храм с любов издигнат от най-близките другари. Отеква глас родопски от юнашките гърди, пригласян от звъна на чана. И на гайда. Отлита там в далечни, ледени земи да му нашепне, че приятеля приятел не забравя.

Ботева алпиниада 2014

Ето, че отново е време за Ботева алпиниада на Враца. Поканите пристигат по всякакви канали. Пичовете от КЕС Вратица както обикновено старателно подготвят всичко. Дори регламента са пипнали добре и планирането е максимално улеснено. За разлика от традиционните набези на много от нас по врачанските масиви, Ботевата алпиниада има магнетична сила и за епизодичните катерачи. 
Сега като се позамисля, след като вече мога да погледна назад всичко тия дни е някак "...you taste like the sky, cause you look like rain...", или съвсем истински морфин без страничните му ефекти гарниран със солидно количество влага. Само приятни изживявания и, да, истинска зависимост. Онази дълбока зависимост, която е като дишането и без нея не може. Тръпката от катеренето засилва и затвърждава истинската връзка между човека и природата. Тръпката споява с неживата природа ритъма на пулсиращата малка помпичка и го изменя, променя интензитета в потока на течността задвижван от нея, благодарение досега с формите, с онези изваяни от стихиите ръбчета, дупчици, драскотинки в хилядолетнния варовиков камък. Онази балансова стъпка на триене, малкото ръбче стиснато с върховете на пръстите пораждат вулканични изригвания и с прехвърления от гръб на гръб инвентарник при смяна на водача се пренася и топлината на избилата магма. 

След поредния дъжд започва дебнене за сухи местенца.

Медали. КЕС ВРАТИЦА както винаги с оригинални решения.

Happy people.

Врачанска чаршия.

Тренировъчна дъска

Има дни, в които нямам досег до скали. Има и такива, в които и до стената не мога да притичам. И ето, една добавка към допълнителните занимания - бутикова мебелировка, самоделна.

Всичко необходимо е малко остатъчен материал, панти, анкери, някои други дреболии и разбира се хватки. Хватките може и да са ми малко, но на първо време пак добре. А, да - и малко оползотворено дъждовно време. И за да е по-готино - с променлив наклон. 

Съкровище

Съкровище. Пренесох у дома истинско съкровище. 
Сещам се как скоро с Ови, зимата на Злия зъб си говорихме. Стана дума за короните и каските. Короните, като атрибут, като символ и каските, които имат истинска стойност с ползата за запазване целостта на главите ни. Ето сега  пред мен е едно друго съкровище. Гледам ги, докосвам ги, като малко дете сияя от радост пред купчината блестящи бойни единици, лежащи спокойно в нозете ми, но вдъхващи смелост. Не мога да им се нарадвам. И да, те са направени в България. Физиката и химията, ентусиазма, любопитството и познанията си подадоха ръка, събраха се в шепата на физика. Физика, алпиниста, изключителния човек Румен Радев, неговия колега г-н Юлиян Стръмски и техния екип от Холдинг ЗАГОРА и ХРАНИНВЕСТ ХМК АД извършиха чудеса. 

Осъществиха ред изследвания на метала, набавяне на материала, разкрояване, термична и антикорозионна обработка и толкова важните изпитания за здравината на клиновете от всички размери. Хората поеха ангажимента присърце и свършиха изключителна работа. Сега топката е при нас.