петък, 23 април 2010 г.

Изкуствена стена за катерене в Стара Загора

Изкуствената стена за катерене в гр. Стара Загора е вече почти готова. Същинската работа (монтажните дейности) започна на 23.01.2010, а официалното откриване ще бъде на 11.05.2010 като част от мероприятията на традиционно организираните всяка година "Дни на Алеко" в Стара Загора. Проекта се реализира с финансовата подкрепа на ТД "Сърнена гора" и с доброволния труд на шепа мераклии. Стената се намира в Общинска спортна зала "Стара Загора" (бивша зала ДЗУ), в източния край на града (до Бизнес парка) и е с обща квадратура около 220 кв. м., а височината е 8,90 м. Достигането от всяка точка на града е лесно и удобно. Има голям паркинг за автомобили, а спирката на градския транспорт е непосредствено до сградата. Проектът е съобразен с разрешената за ползване част от залата и основната част от съоръжението са двете кули, изградени по съществуващи колони, съединени в свод. Боулдъра се намира между тях, под прозорците, които трябваше да оставим максимално открити, за да се запази достъпа на естествена светлина и е с размери приблизително 10х4 м.  

петък, 9 април 2010 г.

сряда, 7 април 2010 г.

Катеренето


Курс по алпинизъм започнах през 1998 г. в Стара Загора, но така и не го завърших. Явно интересът ми е бил „много голям” тогава. По-късно, през 2002 г. , вече като студент в София, след няколко посещения на Устето във В. Търново и на скалите край гр. Мъглиж с брат ми се запалих по катеренето. Беше нещо различно, нещо интересно и непреживявано. Изкарах курс при Явор Панов и започнах да завързвам контакти с хората на стената в СУ. С брат ми продължихме да ходим по скали като се прибирах към Стара Загора, но вече ходех и по обектите край София и редовно на стена. Скалните обекти край Враца, в района на Мальовица, Райски скали се превърнаха в мои любими места. Меракът ми по катеренето се превърна в краста, а крастата си иска чесане или казано друго яче „апетитът идва с яденето”. Така стана и с катеренето. Все повече ми се искаше и все още ми се иска да мога повече. Катеренето за мен се превърна в неизчерпаем източник за получаване на несравнимо удоволствие.

Защото има ли места, където вятърът бучи като локомотив? Има ли места, където чуваш полета на птиците? Има ли места, където спираш да си ти, и ти си нещо, някой, но какво си, кой си? Има не едно, но само трябва да си там, да литнеш устремен нагоре, да туптиш като сърце, да бъдеш сам искрица! Там на скалата има моменти на отчаяние, на изтощение, на невъобразим страх. Но има и моменти на вдъхновение, на страст, на върховен порив, на невъобразимо желание за живот, моменти на мерак да си докажа, че „тук” съм бил и „от тук” мога да премина. Там на скалата, на високо, там всичко се открива, гледката изпълва сърцето с възторг, слънцето влива в жилите жар, въздуха изпълва клетките с живителна сила. Там духът разтваря криле и полита нагоре! ТАМ СЪМ ЖИВ И ПЛАМТЯ, И УСЕЩАМ КОЛКО МНОГО ИСКАМ ДА ЖИВЕЯ!!! За да има още такива моменти.
Първото ми излизане в чужбина с цел „засищане на апетита” беше беше в посока Матерхорн (по Италианския ръб), а след него Мон Блан (по класиеския маршрут). Това се случи през Юли 2006 г. Маршрутите, които избрахме не бяха голям залък. Популярни и лесни, но Матерхорн за мен беше „първият”. Той беше първият! И искрата се превърна в огън. И огънят гори и все повече се разгаря, и колкото повече гори, толкова повече се подклажда. Чувството е страхотно. Тръпката изпепелява. И започнах да гледам напред, да гледам към следващия.
Няколко месеца след това, отново заедно с Жеко и сборна група, от които някои от „нашия клуб” (АК „Железник” Стара Загора) заминахме за Непал с цел изкачване на вр. Чулу Ийст (Chulu East), което поради ред причини така и не се осъществи, но за първи път се „докоснах” до „другия свят”, различния от европейския, а това беше все едно съм на друга планета. Казвам „отново заедно с Жеко”, визирайки Жеко Вътев – моя чичо, защото в самото начало на моите катерачни набези той беше моята сила, техника и опорна точка в трудни моменти. С усмивка се сещам за тези моменти, в които знаейки, че той е там някъде долу, на другия край на въжето и „ме държи в свои ръце”, всичко ставаше по-лесно, сигурно и достъпно. Изпълваше ме чувство на неприкосновеност, чувство че няма нищо лошо да се случи, защото той знае какво прави, и тръгвах нагоре смело и спокойно. Мисля, че само който е преживявал такива мигове може да разбере думите ми. В по-късен етап Жеко се превърна в един от най-желаните ми партньори за свръзка.
Няколко години след това се сформираше група от Старозагорци, които да изкачат вр. Ухуру в Килиманджаро и идеята сякаш беше страхотна. Никола и Соте обаче драснаха клечката, която подпали пожара и няма как - Патагония си е Патагония. През 2008 г. те бяха ходили, а сега ми отправиха предизвикателство, на което не бих си и позволил да откажа, и така на 4.02.2009 бяхме на летището в София. Изкачването ни на Агуя де Ла С се увенча с успех, а после времето или по-точно студът ни върнаха от опит за изкачване на Фиц Рой. На Агуя Сент Екзюпери стигнахме до средата. Беше невероятно преживяване. До тогава само бях слушал за това място, но там е друго. Там на място всичко е истинско. Може и на филм. Може и на снимки. Но там на място е друго. Вдишвах въздуха, стъпвах по земята, бях едно със скалата, а моите двама приятели бяха моята връзка с тази дива природа. На слизане от Екзюпери, при прекосяването на ледника, сред бушуваща буря чувството беше сякаш едва се движим напред. Вятър завихряше облаци снежни, кристалите ледени пробождаха откритите части, а ние крачим все по-напред. После през скалния склон с потекли навсякъде вади, и всичко бе чуждо, непознато и някак си друго. Защо ли? Защо не стоя пред танцуващи пламъци? Вместо това се сгушвам в ледени ласки, вместо това облизвам пресъхнали устни, поглеждам в снежния вихър някъде там по-надолу, където е завет и сухо? Защо ли? Защото мога още! Мога да продължа. Давам всичко от себе си. Творя движения. Творя красота, защото всичко наоколо е чудесно. Всичко е прекрасно. Живота е миг. Живота е дихание. Живота е устрем. Живота е дърво. Живота е скала. Живота е всичко наоколо. Искам да стигна докрай. Искам да погледна от високо И ДА ВИДЯ.
През 2009 г. на Държавното първенство по алпинизъм – лятно, проведено на 19-21 Септември, заедно с Христо Кирилов заехме второ място, което за мен беше голяма гордост, а през Февруари 2010 на Държавното първенство по алпинизъм – зимно в свръзка с Дамян Чолпанов след завръщане от Франция и опит за изкачване на северната стена на Гранд Жорас, след едно посредствено според мен участие, заехме второ място.
Толкова до ден днешен.
След завръщането ми от София в Стара Загора в края на август 2009 г. и липсата на условия за тренировки през седмицата т.е. липсата на изкуствена стена за катерене в града ме накара да се захвана с идеята за играждането на такова съоръжение. Усилията дадоха резултат и вече (07.04.2010 г.) стената е почти готова.