сряда, 26 юни 2013 г.

Връх или разходка

Беше време на трескава подготовка. Набавяне на информация, пресмятане, премисляне и всичко пак с повторение през времето. Беше време, когато за първи път с трепет застанах пред управителния съвет с молба за подкрепа. Ръката беше подадена и стъпихме на Aguja de l'S. Повярвахме че можем. Мина време и работата по организацията започна отново. Вече в самолета с нетърпение очаквах момента да поема по познатата пътека към Рио Бланко. Управителния съвет непоколебимо беше нужната опора. И за трети път така. И почувствах че мога, че ние можем всичко. Можем! Гордият Фиц Рой беше в краката ни. И бях благодарен Благодарен съм и сега и то безкрайно на шепа хора, които повярваха!
Памир. Пик Ленин или в днешно време Кауфман (7 134 м.). Румен ми пусна мухата. Жеко запали веднага. Бях все още с корсета и думите на доктора не бяха окуражаващи. Предвиждаше дълъг възстановителен период. Всичко в главата ми вреше. Чувствах се като тенджера под налягане, готова да гръмне. И отказах да мисля за този връх. Поне за момента. А междувременно трескава организация вече вървеше. Дойде време и за писмото. С две думи Толев нахвърля нещата пред управителния съвет, членовете на който вече се бяха запознали със съдържанието на молбата от e-maila, който Жеко изпрати. Последваха думи. Дебати и ... дупка. Въпреки удобрената половина от сумата зейна голямата дупка.
Масовост.....
Масовост...
повече хора...
Никакви международни прояви повече!
Нещата придобиха количествено измерение.
Големите, смели крачки потънаха далеч в хоризонта. 
Малки, мънички човечета запълниха полезрението и затропкаха с малки краченца. Тракийците, казват, с шепи носили пръст и строили могили. А малки, мънички човечета забиват остри пръстенца в гранитната твърд и отнасят малки парченца, върхът потреперва. Хиляди, милиони песъчинки след туй посипват равната шир и всички еднакви. 
Или съм егоист и искам да мога?
Благодаря ви добри хора, благодаря за ръката на рамото, която ми даде опора!
Аз гледам напред, гледам да мога!