вторник, 27 декември 2011 г.

Коледа на Плевен

По първо въже на Учтивия лос, Малка Мальовица
Коледните празници наближават, а на мен ми се катери, две не виждам. Заформяше се фирмено парти, за което трябваше да пътувам до Добрич с колегите и след това мислех да отпраша за Мальовица. Не всеки е склонен обаче да пътува в сняг и вятър и така се оказах свободен ден по-рано от предвиденото. За Добрич така и не заминахме. Хубаво! Трябва само да си намеря свръзка, което се оказа не лека задача. Всички са запразнили. Има и контузени, които трябва да се възстановяват и почти достигам до лудост в отчаянието си когато Виктор откликва ентусиазирано на идеята да покатерим. Събирам багажа и в 21:30 съм в леглото с идеята да се наспя и да тръгна към 02:00-02:30 за София. 
В края на първо въже, тур Плевен,
Мальовица - Североизточна стена
 
23.12.'11, Петък. Алармата на телефона пронизва тишината и ме изважда от унеса, за да разбера че навън духа ужасно и всичко е заледено. Пети сезон предстои да карам с тия гуми и се съмнявам вече в качествата им. Решавам да забавя тръгването с няколко часа. Докато пиша съобщение на Виктор, че ще тръгна по-късно съм се предал отново на съня. В късния следобед все пак безпроблемно достигаме ЦПШ, дори без да се наложи да слагам вериги. Вечерта на хижата сме само тримата с Байно.
24.12.'11, Събота. Днес целта ни е Учтивия лос на Малка Мальовица. С Виктор не сме катерили никога заедно и предпочитам да сме на по-достъпно място. Тура е само три въжета и има идеални площадки за слизане на рапели. Релефа е разнообразен и има хубави пасажи. Накрая и двамата сме доволни. Мисля че сме готови за Плевен на стената на Мальовица. Катерих го лятото и дълбоко загнездилата се идея за зимно изкачване не ми дава мира. 
Днес доста хора минаха нагоре и вероятността да ни се наложи да бием пъртина ми се струва почти нулева. Все пак не знам докъде са стигнали и решавам да се поразходя. Виктор поема надолу натоварен с всичкия инвентар. До Еленино езеро има пъртина, която продължава по зимната маркировка към вр. Мальовица. Чудесно! Утре ще трябва само да прегазим склона до премката между Мальовица и Орлето.
Края на второ въже, тур Плевен.
Събираме се на втора площадка.
25.12.'11, Неделя. Ставаме в 05:00. Закуска, кафе, чай, донагласяне на раниците. Нещо се замотах и потегляме около 07:00. Към 10:00 тръгвам по първо въже. Не се разминавам без изкуствено катерене. На излизане от тавана губя равновесие и политам надолу. Втория опит е успешен и продължавам. Студено е. Пръстите на ръцете ми бързо стават абсолютно безчувствени и се налага често да спирам, за да си доставя така необходимата болка от притока на кръв. 
По трето въже, тур Плевен.
Мъглата ни обгръща отвсякъде и става все по-студено. Дрехите ни побеляват, инвентара също. Карабинерите започват да лепнат, а скалата се покрива със скреж. 
Все по-често се налага да спирам, за да "накажа" ръцете си. Пръстите един по един се "появяват" по местата си. С големи увещания включвам в играта и кутрето на лявата ръка. Малкия мързеливец упорито отказва да покаже присъствие. Цепката е пълна със сняг и трудно намирам клиновете, но френдовете и клемите си знаят работата. Площадката е голяма и удобна. Толкова се радвам, когато я достигам! Облечен съм добре. Очарован съм от новите си обувки и се чувствам прекрасно. Само ръцете не ме слушат много и нахлузвам лапите докато осигурявам. Когато се събираме се почерпваме с шоколад и чай за здравето на бебенцата, които са ни се родили след преживените родилни мъки по трето въже.
Нагоре вече е лесно. Камината все пак изважда поток ругатни от устата на Виктор. Той е с раницата и тя му причинява главоболия.
Излизаме от тура по светло. 
В камината пукат боровите цепеници, а компанията е чудесна.
Отново прекрасен уикенд! 
Отново съм зареден до дупка от чудото, наречено катерене!
Нима има по-хубав подарък за Коледа?!

понеделник, 5 декември 2011 г.

Дряновски лепеняци и Търновско по Чешки

тур Черната дупка,
Дряновски манастир
Кроихме планове за Северната стена на Езерния връх почти цяла седмица. Времето в страната обаче се задържа като че ли доста дълго прекалено топло и колебанието започна да се прокрадва в мислите ми. Идеята за уикенд на Враца постепенно си запробива път и без малко да надделее. Информацията, която Стамбата (Станимир Желязков) публикува в сайта на НСА за условията на Скакавица обаче засили желанието ми  все пак да се отправим към Рила. Ден преди да тръгнем натам контузия, затрудняваща придвижването се оказа основанието да не осъществим идеята си. Разговорите ни понесоха към различни места и  в крайна сметка в събота поехме към Дряново.
Лепеняк на тур Червена звезда,
Дряновски манастир


03.12.'11, Събота. Дряново. Не съм ходил там от години. Пристигаме късно, поради възникнали ангажименти и бързаме все пак нещо да налазим. С Блага в свръзка изкатерваме Черната дупка и Червена звезда. По маршрутите има останали стари клинове. Смайва ме обаче преекипирането, особено на Червена звезда. Никога не бях виждал лепеняци да бъдат закрепвани с полиуретаново лепило. При напъване с ръка клиновете мърдат, а на места при контакта със скалата лепилото се е пропукало и отлепило. Добре че си нося "тежката артилерия", та да ми е мирна главата. Странна приумица за екипиране на маршрути!
Чешки 2, Устето - Запад,
В. Търново
Вечерта драсваме към В. Търново като мислехме да пренощуваме на палатки на Света Троица или някъде по Устето, но Диди Пеева ни приюти в дома си. Стархотно е в царския град по тъмно. Светлините на накацалите по стръмнините сгради правят града приказен. Собственикът на бирарията, в която отсядаме за раздумка е сътворил истински шедьовър. Часовете минават неусетно.


04.12.'11, Неделя. Предложението на Диди да отидем на Устето - Запад, поражда ентусиазъм веднага с разказа й за страховитите Чешки маршрути, за които е слушала какви ли не истории. Решаваме да пробваме. Категориите по гидовник подсказват приятно катерене. Чешки 1Чешки 2Чешки 3 и... като няма повече Чешки, № 26 за края на деня. 
И нека пак си помечтаем за следващата седмица! 
Блага по Чешки 3, Устето - Запад, В. Търново

сряда, 30 ноември 2011 г.

С надежда за светли бъднини!


Серо Фиц Рой (3 405 м.), Патагония, Аржентина

http://pataclimb.com/climbingareas/chalten/fitzgroup/fitz.html
В България катеренето във всичките му форми не спира своето развитие. Категориите на трудност на изкачените маршрути растат непрекъснато. Многобройни са вече и стените за спортно катерене, изградени в зали и на открито в различни градове на страната. Все повече са младите хора, а и децата които избират катеренето за свое занимание, а в много случаи и за начин на живот.
Броят на експедициите обаче, в големите планини по света - Хималаи, Каракорум, Анди, Памир, Хиндокуш е незначителен и все по-трудно става организирането на такива, поради нуждата от значителни финансови средства. По-достъпни са единствено Алпите, което не е очудващо поради географското им разположение. И докато в годините до 1989 г. Памир и Кавказ например са били "тренировъчните лагери" за българските алпинисти, то в днешни дни дори те са труднодостъпни. Труднодостъпни не поради ограничение във възможностите и уменията на съвременните алпинисти, а поради трудностите в осигуряването на така необходимите финансови средства за заплащане на логистичните разходи, закупуването на специализирана екипировка, заплащане на държавни и административни такси и покриване на други разходи. И докато преди настъпването на т. нар. "демокрация" държавата е полагала грижи и оказвала подкрепа за това, чрез използване на производствения и финансовия си ресурс, то в сегашно време вероятно поради липса на интерес от страна на управляващите или поради неразбирането им на смисъла, на начинанията които предприемаме, алпинистите в България са захвърлени в трета глуха. А нима забравихме Христо Проданов!? А нима забравихме "Между светлината и сянката" - българският премиерен маршрут в Хималаите, едноименният филм, за който беше излъчен по БТВ?! Престижното годишно, американско издание American Alpine Journal, отразяващо най-значимите изкачвания през годината, публикува на своите страници през 2004 г. статия за това уникално българско постижение. 
А къде са днес представителите на българския бизнес и има ли такива, които са готови да застанат зад нас и да “стъпят” ТАМ горе и да погледнат наистина отвисоко?! До момента май че не съм ги срещнал. А времето тече и не спира, но все пак надеждата не умира!
Untitled from Grigor Vatev on Vimeo.


понеделник, 28 ноември 2011 г.

Габрово

Размисъл, идеи, решение, уикенд... Габрово. 
Само бях слушал за скалния венец край града. 
Не много на брой, маршрути от V, VI до около VII категория по UIAA, според маркировката оставена в основата на всеки от тях, с дължина до около 15 метра. Нещо ново поне за мен. 
Кольо и Зори знаят къде и как да стигнем. 
Сутринта е поносимо студена. Над Габрово всичко е задънено с облаци, но подкарваме туровете подред. Следобед Райчо успява да пробие и се усмихва от високо. 
По пътя обратно за Стара Загора изпадам в размишления. Обзема ме онази носталгия, която ми се забива като костица в гърлото,  и знам, че ще ме дразни до следващия петък. Във времето до тогава поне стената е малка утеха.



вторник, 15 ноември 2011 г.

"Не търси пътя. Отиди там, където го няма и остави следа."

12.11.'11. Идеята беше за уикенд на Търново. Помислихме малко и приумицата, хрумнала ми при делничните обиколки по селата в изпълнение на служебните задължения породи желание за поглед към непознатото. И така първо поехме към Ждрелото над Енина, за да изкатерим и документирам маршрутите, което и направихме. Те за сега са три и при поглед фронтално срещу скалата са поименно както следва от дясно на ляво: Радост, Берое и Августа Траяна.


Радост.
Дължина: около 30 м.
Необходим инвентар: 13 примки.
Път за слизане: на рапел по тура.
тур Радост, Енинско ждрело
Берое.
Дължина: около 32 м.
Необходим инвентар: 12 примки.
Път за слизане: на рапел по тура.
тур Берое, Енинско ждрело
тур Берое, Енинско ждрело
Августа Траяна.
Дължина: около 30 м.
Необходим инвентар: 14 примки.
Път за слизане: на рапел по тура.
тур Августа Траяна, Енинско ждрело
След Енина се отправихме към "новото" място. Землището на с. Ясеново, общ. Казанлък. Още когато видях дерето, наближавайки селото в четвъртък, 10-ти ноември, зяпнах. Стигнах донякъде нагоре с колата по черния път и това, което видях ме остави в недоумение. Как досега не бях виждал това кътче или поне да бях чул нещо за него!? Местен човек ме подучи за името. Каял дере или преведено от турски - Каменно дере или Каменна река. Веднага исках да тръгна нагоре и да огледам, но трябваше да почакам. 
Сега дори си имам компания. И ето, спирам колата, слизаме, нарамвам раницата, фотоапарата и... Нека снимките говорят! Аз тогава онемях.
с. Ясеново, Каял дере, Балкана.
А казват, че "Балкана крие своите тайни".

Мястото освен очарователно красиво е и малко странно. Създава чувството за топлина и уют толкова силно, че не ми се иска да си тръгна. Оставам замаян от гледката и от спокойствието, което ми всява. Чувствам се сякаш целия светя от щастие, а очите ми шарят по скалите наоколо в търсене на линии за нови маршрути.





понеделник, 7 ноември 2011 г.

Винаги ще има утре

04.11.'11, Петък.
Наближава краят на работния ден и нетърпението все повече нараства. 
Мятам всичко необходимо в багажника, вземам Милен и се отправяме към междинна точка София. Борко ни чака с нетърпение, защото утре... Защото след кратка нощувка, поради среднощното ни пристигане на поляната под алпийския дом, ще дойде толкова очакваното утре, когато излизам от ежедневието, отварям вратичката към МОЯ СВЯТ, прекрачвам, хлопвам я зад мен и се втурвам с все сили нагоре по онзи, мечтания път, за да остана сам. Сам, само с приятели и със скалата.

05.11.'11, Събота.
Макар, че ставаме малко по-късно от предвиденото, студът настървено хапе голите пръсти. Милен и Борко още не знаят какво ги очаква, но знаят, че отиваме на Централна. Не знаят още какво е да се докоснеш до голямата стена, да овладяваш нейните форми и да гледаш отгоре обзет от притегателната й сила. Макар, че вече съм бил тук и то сравнително скоро, успявам да се подведа на второ въже и да поема в грешна посока. Чудя се, обмислям, оглеждам... Оставената лента на дървото под мен и на клина пред мен ми подсказват, че тук и  друг е бил пред дилема и е поел надолу. Откатервам няколко метра и траверс надясно под тавана ми изглежда най-логичното решение за изход от ситуацията. Хубаво, но ми липсват места за стабилна осигуровка. Малките френдове, които успях да поставя не ми вдъхват увереност. Онзи CASSIN, скалния клин от Пиц Бадиле си намери новото място и пандюлвам от него, за да достигна линията на маршрута. 
От там вече няма проблеми, всичко е ясно и отново сме в Огледалата
Две въжета преди края звъни телефона, а съм на площадка и успявам да вдигна. Добра новина! И пак тръгвам и бързам, за да стигна по-скоро догоре и да си получа десерта.  




06.11.'11, Неделя. 
Днес пристигат Никола и Любо. Чака ни среща с Веселият Гринго
Минавам последен по петте въжета и прибягвам до саморазправа с всички лабилни павета, отломъци разни и клони. Всяка площадка е вече осигурена с болт и една дублираща точка, останала от премиерното изкачване. Никола пак е намислил нещо. Докато правя дупка за анкер на площадката накрая на пето въже, поема нагоре, а Любо го осигурява. И така, вече маршрута е с дължина шест въжета и си има хубав рапелен път. Докато катерим, мъглата залива като морски прилив всичко под нас и за миг оставаме насаме с прелитащите гарвани. Чувствам се чист и свободен.
Погълнат от мисли, залисан от красотата на момента чувам вик и разбирам, че не сме съвсем сами. Юлски (Юлиян Стоичков) и Балу атакуват в опит да превземат бастиона.

вторник, 1 ноември 2011 г.

Трети по ред

30.10.2011, Енинско ждрело.
Този път сме 5+1. Достатъчно хора да се появи на бял свят и третия нов маршрут в ждрелото. След като вече Радост и Берое са готови след предишните ни атаки за почистване на скалата, Августа Траяна също очаква посетители. Мъхове, лишеи, лабилни камъни са почистени и точките за осигуряване са поставени с изключение на най-долната или първата при водене, поради изчерпване заряда на батериите, на перфоратора. Освен това още една линия е подготвена за екипиране и виновнкика да не се ослушва ами да измисля име.



четвъртък, 27 октомври 2011 г.

Patagonia forever!


Cerro Torre /3 128 м./, Патагония, Аржентина
"Patagonia forever!" беше писал Никола преди време. "Patagonia forever!" се е запечатало в невронните пътеки на сивото ми вещество и е изпълнило съзнанието ми изцяло. Не минава и ден в който да не мисля за това колкото приказно, толкова и истинско кътче на Земята. Там всичко е истинско. Истинско е разстоянието до там и то оправдава детската ми представа, че Патагония е символ за най-далечното място на Планетата, но озова ли се там сякаш цялото пътуване е било само миг и искам да тръгна веднага по вече познатата пътека. Истински е ураганният вятър, който връхлети ли със своите неудържими пориви превръща измъкването от планината в същинско, истинско изпитание. Истинско е желанието ми да се върна отново там и с всички сили да се боря и най-накрая да успея да докосна заветния връх, да се кача там най-горе и да кажа "ДА", аз мога и ето ме тук, ето ме стъпил на непристъпната ледена гъба!
Отново всичко започва с идея. Начертаваме план и работим по него. Писма, срещи, контакти...  Мечтата изпълва съществото и дните минават, изнизват се като мъниста и времето за тръгване все повече наближава.
  Mount Fitz Roy, Cerro Chaltén или Димящата планина                                                                                                                                
От 20.01.2012 до 29.02.2012 г. екип в състав от трима души (Никола Леваков, Григор Вътев и Дамян Чолпанов) организираме провеждането на експедиция "Патагония 2012" в Аржентинските Анди. Главна цел на експедицията е осъществяване на българско изкачване на вр. Серо Торе (3 128 м) или изкачване по неизкачван от българи маршрут на вр. Фиц Рой (3 359 м), а при подходящи атмосферни условия атака и на някой от съседните им върхове (Torre Egger, Punta Herron, Cerro Standhart, Aguja Saint Exupery).

За осъществяване на експедиция "Патагония 2012" са необходими финансови средства, които трудно успяваме да набавим. Фирмите и организациите, към които сме отправили зов за помощ към момента или връщат отрицателен отговор, или дори въобще не отговарят. Въпреки това не се отчайваме и вярваме, че ще успеем!


                                                          Ние тримата,
  

                                                    в Патагония отново с



вторник, 11 октомври 2011 г.

Remvi, Iraklitsa, Grece

Утро. Кафе, море ...
Пътуване, изпълнило сърцето с трепет.
Отправна точка – непознато място.
Тръгвам натам без да зная, но имам всичко и нехая.
От тук до Пловдив и от там надолу. Близо е и е далече.
Километрите се стапят и ето, пак съм в Рая.
Нощта покрива кръгозора с пелена.
Утрото разкрива прелестта...
Събираме катуна. Денят е пред нас.
Измъквам се от палатката и поглъщам живота с всички сетива. Още не знаем точното местонахождение на скалите, но предполагаме къде са. Нямахме карта, нито GPS, но имахме насоките на Дамян Петков и стигнахме дотук, така че и до “там” ще се оправим. Кафе, закуска, инвентара в раниците, малка разходка и сме... ааах колко е хубаво! Изложението е такова, че не сме на припек. Морето е отдолу. Гледката изпълва с възторг. Наситен с катерене ден. Какво повече да искам!? В късния следобед опъваме палатките на пясъка. Водата е прекрасна за къпане и се възползваме веднага. Рибарските заслони са непосредствено до плажа. Разкази, споделени мечти, планове, усмивки, размисъл, всичко се слива в едно. Вчера бях там, днес съм тук, а утре? Алпи, Хималаи, Патагонски Анди... списъкът е безкраен! 
Ще имам ли време?! Ще имам ли сили да прескоча всички препятсвия? Те сякаш са безброй и изникват нови и други, различни, неочаквани, но борбата с тях нали ни прави по-силни!?!
Събуждам се. Дъждът барабани по палатката. В съседната чувам гласове. Светят челници. Какво става? Измъквам се полека. Завладява ме любопитсво. Подавам глава в преддверието и оглеждам дали дъждовните капки не са пробили някъде, но вместо отгоре водата ни залива отдолу. Твърде близо сме до морето и то сега се опитва да ни изплакне краката. Ето защо е суматохата в съседната палатка. Бързо! Багажа в раницата и да се изнасяме по-нагоре. Напъхвам се пак в чувала и се потапям дълбоко в безбрежния океан на сънищата.
Часовете минават, а ние трябва да си ходим. Отново на път. Обратно у дома. А утре накъде? 



?!?