вторник, 28 декември 2010 г.

Експедиция Серо Торе 2010 или една история с продължение

           През 2009 г., запален от разказите на Никола и Соте за първи път стъпих в Патагония. Това бе началото на една история, която след повече от година получи своето продължение.  
           От 25.11.2010 до 23.12.2010 г. Никола Леваков, Сотир Стойчев и аз проведохме експедиция "Серо Торе 2010" в Патагония, Аржентина.                                                             
Целта ни бе изкачване на вр. Серо Торе (3 128 m.) по маршрута Компресор (VI 5.10 A2, 900m, Alimonti-Angeli-Baldessari-Claus-Maestri, 1970). При подходящи атмосферни условия освен на Серо Торе, желанието ни бе да направим изкачване и на някой от съседните му върхове (Torre Egger, Punta Herron, Cerro Standhart).
Искрени благодарности на ekipirovka.com, БФКАТД "Сърнена гора", гр. Стара Загора и "Емона" за оказаната финансова подкрепа, без която идеята ни да опитаме силите си по върховете на Патагония нямаше да бъде реализирана!
      
            Серо Торе е зашеметяващо заострен връх в Патагония в близост до южния край на Аржентина и Чили. Разположен е на територията на Парк Насионал Лос Гласиарес (Parque Nacional Los Glaciares) в Аржентина на север от Национален Парк Торес дел Паин (Torres del Paine National Park ) в Чили. Той е най-високият от четирите върха по протежение на източния ръб на Патагонската ледена шапка (другите са Торе Егер (Torre Egger), Пунта Херон (Punta Herron), и Серо Щандарт (Cerro Standhart). Серо Торе е един от най-желаните върхове на света заради техническата си трудност.
            Върхът до момента не е изкачван от български алпинисти, което бе една от причините той  да се превърне в отправна точка на нашите амбиции. Още повече, виждайки Серо Торе на живо, бидейки в Патагония, в района на вр. Фоц Рой през 2009 г., бяхме завладяни от магнетичната му сила.
            Изкачванията обикновено отнемат от три до осем дни, въпреки че изкачване е осъществявано и за ден и половина.
         
            Един от най-добрите начини за достигане до Серо Торе е през гр. Ел Калафате и от там до Ел Чалтен. Именно по този маршрут пристигнахме. Никола и Сотир са в Патагония вече за трети път, а аз Григор съм за втори и знаем какво ни очаква. Тази година пътуването ни е организирано перфектно от Никола. Имаме самолетни билети за полети София-Франкфурт, Франкфурт-Буенос Айрес, Буенос Айрес-Ел Калафате и обратно. От Ел Калафате покрай ез. Виедма до Ел Чалтен стигаме с бус, който ни чака на летището, благодарение на вече установената връзка със Себастиан, който е собственик на хостела, в който отсядаме и в който без заплащане оставяме багаж и провизии докато сме в планината.
            Ел Чалтен е портата към Серо Торе. Градчето е Аржентинската „Национална столица на трекинга” и предлага много от услугите, които са необходими преди подхода за Серо Торе, Фиц Рой или който и да било от съседните им върхове. Пътеките водят началото си от Ел Чалтен. Лагер Д’Агостини, в близост до основата на Серо  Торе е отправна точка за много от изкачванията на върха.

На 27-ми ноември се отправяме към Рио Бланко. Рио Бланко е лагерът за алпинисти, разположен в гората, в близост до пътеката по трека за Лагуна де лос трес (Лагуна де лос трес – Долината на трите езера: отправна точка за голям брой трекери, прииждащи от цял свят и междинна точка за алпинистите по пътят им за достигане в подножието на Фиц Рой и съседните му по-малки върхове). До него от Ел Чалтен стигаме за два часа. Опъваме палатката и се чувстваме сякаш сме си у дома. Не веднъж това ще е за нас мястото, символ на разкош и удобство с дървената барака, в която може спокойно да си сготвим и да се подслоним, и прекрасните места за опъване на палатка. Идваме тук с намерението за “загрявка” да изкатерим Агуя Сент Екзюпери (Aguja Saint-Exupéry, 2558 m. - на снимката вторият отляво на дясно), тъй като миналата година успяхме да стигнем до средата и сега сме решени да стъпим на върха.
-                           Маршрутите на Aguja Saint-Exupéry:  http://pataclimb.com/images/climbingareas/chalten/fitz/exupery_E_01.jpg

            На 28 ноември се изкачваме до Лагуна де лос трес, за да се ориентираме какво е положението. Привидно доброто време ни дава надежди, че може и да сме късметлии. В следващите дни обаче духва обичайният вятър, който си довежда и дъжд. С Никола избираме слизане до Ел Чалтен, а Соте решава да остане на Рио Бланко. Една нощувка в селото и се връщаме обратно. Следващите няколко дни не са обнадеждаващи и сме принудени да изчакаме докато се отвори така желаният прозорец. По време на престоят ни в Рио Бланко се занимаваме с обичайните неща за “убиване на време”. Шахът, който си беше в бараката и миналата година привлича вниманието на Соте доста често и с Никола партиите са интересни, докато аз съм доста слаб противник. Всеки пришълец е добре дошъл да си пробва силите, въпреки че рядко се случва, тъй като може би поради това че летният сезон още не е започнал, хората са малко. Четенето на книги е друго занимание, с което запълваме част от времето си. Както и миналата година, по предварителна уговорка всеки носи по една книга, която да може и другите двама да четат.

            По прогноза 4-ти декември трябваше да е един от не особено приятните дни, но слънцето така се е облещило, че ни се иска да сме вече по тура. Раници на гръб и газ нагоре. Привечер сме при “пещерата”, сравнително удобно място за пренощуване. Т. нар. от нас пещера е пространство под голям камък, в което могат да се вмъкнат няколко човека и да изкарат през нощта няколко часа, или да се подслонят при лошо време. От тук сме на около 2 часа ходене от началото на маршрута, който сме избрали. В 01:00 ч. през нощта будилника ни изважда от унеса, който трудно може да се нарече сън. В 02:30 ч. след топла супа и инстантно кафе тръгваме нагоре. Лесно се ориентираме, тъй като миналата година вече сме били тук. Стигаме до ледника и слагаме котките. Има мъгла, която на моменти се разсейва и се опитва да духа вятър. Заобикаляме големите цепнатини по ледника и дори използваме въжето, за да сме по-сигурни, че ако някой пропадне няма да има проблеми. Доста се двуомим какво да правим, тъй като времето не е обещаващо. На разсъмване (около 05:30 ч.) все пак Никола повежда по тура. 
Мъглата се разсейва и сякаш времето се отваря. Този път може би ще успеем! В 10:00 ч. сме почти до средата на тура, обаче започва притеснително да духа. След кратко обсъждане решаваме да не рискуваме, а да поемем надолу. Вятърът се засилва. Пускаме рапелите възможно най-бързо и скоро сме долу. Докато пресичаме ледника поривите стават неудържими. Неведнъж се налага да залягаме на снега със забити сечива, иначе вятъра ни носи накъдето си иска. Веднъж в съсредоточението си да намеря правилното решение от къде да заобиколя появилата се пред мен цепнатина поредният порив ме събаря и ме претъркулва. Още ме е яд как си разпрах панталона с котките! Вали и сняг, който по-надолу се обръща на дъжд. Докато стигнем в пещерата сме целите мокри. Топла супа, “3 в 1” и няколкочасова почивка в чувалите. Изгледи да се оправи времето няма. Вятърът не стихва и си носи дъжд. Нямаме друг избор, освен да натъпчем раниците и да си стигнем до палатката. Мокри сме и е студено. На кой му пука! Пука ни, че не успяхме. Ветрееееееееееееееее!
            Пак сме в Ел Чалтен, пак сме пред компютъра и гледаме метеорологичните прогнози, пак кроим планове. Връщаме се в Рио Бланко за пореден път. Събираме си багажа, като оставяме неща, които считаме че не са ни особено необходими и се отправяме към лагер Д’Агостини. Време е за Серо Торе. Или поне се надяваме да му е дошло времето. Пристигаме по пътеката, която за Никола и Соте вече е позната, а за мен напълно нова и ни посреща “нашият любим” вятър. Всичко нагоре е в мъгла, а поривите са силни и дълготрайни. На 10-ти декември поемаме нагоре с идеята да се установим на бивак Норуегос, доста близо до Серо Торе. Натрупал е пресен сняг и прехода ни отнема 10 часа. Налага се да бием пъртина. На около час преди бивак Полакос ни настига група от около десет италианци и следващите ги “хитри” американци, които вървят в стъпките им. Оставяме всички да вървят напред, понеже вече около 7 часа ние сме първи по неутъпкан сняг и искаме да отдъхнем.  На Норуегос си организираме приличен бивак. Тук под големи камъни има удобни места за бивакуване. Под един такъв камък изчистваме снега и дори успяваме да си опънем палатката. Чудесно! Организиаме си и кухня на сравнително заветно място. През 2008 г. Никола и Соте са скрили инвентар под един камък и всичко си е там почти непокътнато. Почти, защото мишките са гризали найлона, в който всичко е увито. Има лопата, газови бутилки и други полезни неща. Серо Торе се извисява внушително над нас, а от другата страна на долината гледката към Фиц Рой е удивителна.
След обмисляне на ситуацията и преценка, че времето не е подходящо за Серо Торе решаваме с Никола да се пробваме на Торе Щандарт.
-                           http://pataclimb.com/images/climbingareas/chalten/torres/egger_standhardt.jpg
Exoset (500m 6a WI5 MI3) е може би по силите ни и смятаме да се насочим към него. На 12-ти декември тръгваме тримата – Никола, Соте и аз през ледника, да си направим следи, за да преминем по-лесно рано сутринта на другия ден. Соте е твърдо решен, че на другия ден няма да е с нас, тъй като счита, че целта ни трябва да е единсвено и само Серо Торе, въпреки че болките в кръста го съсипват. С Никола стигаме почти под тура и се връщаме. Докато слизахме надолу четири човека запъплиха от ледника нагоре. Късен следобед е. Обратно в Норуегос приготвяме инвентара и навивам часовника за 03:00 ч. Четиримата, които видяхме да отиват  нагоре се изгубиха някъде под стената на Торе Щандарт. Явно призори са решили и те да атакуват. 
            Цяла нощ вятърът не стихва. По прогноза би трябвало да ни очаква сравнително добър ден. Часовникът звъни. Вятърът все още бучи. Барометърът отчита, че налягането в последните шест часа само се понижава. Решаваме да поспим още час и тогава да помислим какво да правим. В 04:00 ч. положението не е по-добро. Решаваме да не рискуваме. Сутринта и четиримата от вчера слизат надолу. А сега какво? На никой не му се говори. Всчико в раниците и към лагер Д’Агостини. От там с Никола слизаме до Ел Чалтен да пишем по едно електронно писмо, да се изкъпем и да видим прогноза.
            ОК! Има изгледи след няколко дни да се отвори прозорец от два дни. Какво да правим?! Решаваме, че за това време имаме две възможности - Aguja Saint-Exupéry или западната стена на Фиц Рой по Суперканалета (1600m 6a+ 85°) (http://pataclimb.com/images/climbingareas/chalten/fitz/fitz_NW_01.jpg). Дейвид – англичанин, който е отседнал в хостела, в който сме и ние е останал без свръзка. Датчанина с който бяха заедно си е тръгнал. Дейвид е навит за Суперканалета. Преди две седмици е ходил до под тура с двама американци, но поради силния вятър са се върнали без опит за изкачване. Разбираме се ако Соте е съгласен да се разделим на две свръзки и да атакуваме едновременно. Ако ли не, тръгваме Никола, Дейвид и аз. Докато вървим към Д’Агостини обсъждаме с Никола как да склоним Соте за някой от двата варианта, тъй като той държи за опит по Компресор на Серо Торе. Според нас обаче времето не е добро за там и нямаме никакъв шанс да успеем. Пристигаме на Д’Агостини и започваме разговор със Соте. Той обаче е непреклонен и в крайна сметка решението е да се върнем на Рио Бланко, Соте да остане там, а ние с Никола продължаваме на другия ден към Суперкулоара, срещаме се с Дейвид и правим опит тримата. Добре че Дейвид е с нас, иначе въобще нямаше да се ориентираме как да стигнем до Суперканалета. Вали дъжд и духа, но това за сега не ни притеснява, тъй като прогнозата е че в този ден времето няма да е хубаво, а ни очакват два почти безветрени дни след това. Изкачваме се по стръмна пътека. Наоколо има само храсти и камъни. След това всичко е само камъни. След камъните склон със сняг и стигаме до Пасо Куадрадо. От тук дълго спускане до ледника. Духа и вали сняг. Добре, но нали ще спре! Дейвид днес е гледал прогнозата в Ел Чалтен и синоптиците са казали, че вятърът ще утихне към 21:00 ч. Още може би около час и ще сме при място с големи камъни на 100-200 м. от тура, подхоящо за нощувка. Да ама не. Вятърът е навял много сняг и там където Дейвид и американците са нощували преди две седмици всичко е затрупано. Изморени сме и мокри. Трябва бързо да намерим къде да нощуваме, защото става много студено. В един миг Никола прелита покрай мен и десет метра се търкаля по камъните. Поривът го е отнесъл и дори не успях да реагирам. Ударил си е крака в костта под коляното, но за щастие няма нищо счупено. Намираме удобно място. Заравняваме площадка в снега до скалата и опъваме Здарката. Тримата с раниците се намъкваме вътре. Събуваме мокрите обувки, сменяме чорапите и се увиваме с всички дрехи, включително двата спални чувала, които носим. Топлата супа, чая и шоколадите правят студа по-поносим. Седнали сме на една постелка и въжето. Една постелка имаме зад гърбовете, за да не сме облегнати в скалата. В седнало положение успяваме само да дремем, без да успеем да заспим и на моменти си говорим. Вятърът не стихва и снеговалежът ни принуждава периодично да си изтръскваме “покрива”, защото ни затрупва. 
На сутринта положението е отчайващо. Събираме всичко и поемаме наобратно, обръщайки погледи към кулоара. Връщането е мъчително. Изморени сме и разочаровани. След няколко часа, стъпили на пътеката в гората с Никола спираме за обяд. Дейвид е някъде напред. След обяда и двамата сме заспали на тревата. Ставаме и продължаваме. Пътеката, по която сме поели стига до черен път, който води началото си от Ел Чалтен и преминава през няколко ранчота. Излизаме на пътя на около 13 км. от Ел Чалтен. Решаваме, че или чакаме на стоп докато някой ни качи или нощуваме тук и продължаваме на следващия ден. След около час щастието ни се усмихва и сме в кола. В Ел Чалтен Никола се отблагодарява на човека, който ни е качил като му подарява карабинер. С невероятна благодарност, усмивка на лице и поздрав с клаксон, човекът ни изпраща и продължаваме към хостела. Четвъртък вечер е, 16-ти декември. Уговорката ни със Соте е в петък вечер да се търсим в хостела тъй като при хубаво време два дни вероятно щяха да са ни достатъчни за качване и слизане, или в събота към обяд да отида с празна раница до Рио Бланко, за да свалим всичко каквото имаме там. В петък рабираме, че Соте са го срещнали по дирите ни. Не е издържал и е тръгнал да ни посреща, в случай, че сме се изкатерили и имаме нужда от помощ на слизане. Умуваме какво да правим – дали да се опитаме да го намерим или да го изчакаме. Решаваме да приемем втория вариант с идеята ако в събота до обяд не дойде да тръгнем към Рио Бланко и да го пресрещнем. В събота 18-ти декември малко преди обяд Соте с претъпкана раница пристигна в хостела.  Два дни почивка и сме на път за България.
            Сега съм пред компютъра и си мисля. Мисля си какво се случи и какво?! Сещам се за думите на служителят от  Black Diamond Крис Томас :
“Никога не съм си мислил, че бих отишъл в Патагония. Да, върховете и кулите са толкова островърхи, колкото изглеждат, цепнатините са зашеметяващи и красотата е несравнима. Твърде обичайни са обаче историите за катерачи, прекарващи месеци наред в района и поради ужасното време нямат шанса дори да използват инвентара си. Не мислех, че мога да понеса това.”

            Е?!? Вероятно някой ден и ние ще успеем.  

            Видео от експедицията.

            По време на пребиваването ни в Патагония при срещите ни с катерачи от различни страни получихме информация за успешни изкачвания в района.
-                           Няколко дни преди пристигането ни е осъществено изкачване от две свръзки на Торе Щандарт по тура Exoset, както и солово изкачване на същия, реализирано от американеца Колин Хейли.
-                           Испанци изкачват тура Chiaro di Luna, по западната стена на Aguja Saint-Exupéry (2558 м.).
-                           На 15 и 16 декември две норвежки свръзки изкачват Aguja Poincenot (3002 м.) по Whillans-Cochrane като достигат връхната точка при силен вятър.


                    С подкрепата на:






 



 

петък, 12 ноември 2010 г.

Катерене и отговорност

Пиша за катеренето като цяло.
Пиша, защото днес отново бях потресен.
Пиша, защото не мислех, че хората може да бъдат толкова безотговорни. 
Както към себе си, така и към тези, които им поверяват здравето и живота си.
 
Пиша, защото за пореден път се убеждавам, че който и да било, за да се занимава с катерене трябва да натрупа определен набор от познания. Познания, които са необходими, за да може с чиста съвест да застанем "от другата страна" на въжето. От която и да било страна!
 
Пиша, за да потвърдя още веднъж нуждата от завършване на курс "по катерене" (както и да го наречем - курсът, който ни дава основата). Не за друго, а за да имаме основата, върху която да градим бъдеще. Или поне да имаме по-голям шанс за това.
За да може с доверие да се отнасяме към другите. И те към нас.
И нека всички, които са я подкарали през просото да се замислят! И начинаещи и инструктори. 

И нека всички, които с думи "а бе аз на теб пари ли ще давам" (не на мен, аз не съм инструктор) на уста пропускат "началото", да се замислят!
 
Нека всички се замислим с какво сме се захванали и бъдем по-разумни и отговорни!
 
За да се наслаждаваме дълго  на тръпката от катеренето и да сме живи и здрави!

неделя, 7 ноември 2010 г.

Светът на Огледалата

Събота, 6-ти ноември 2010 г.  



Под стената сме. 
Тръгвам. 
И огънят пламна. Кръвта закипя.
В жилите се вля бурна вълна живителна сила.

Животът отново препусна стремглаво.





Въже след въже се оглеждам да видя,
и гледам, и виждам, 
и знам че наистина виждам, 
защото съм в светът на Огледалата.


Там сме пак двама. Двама отново, но пак едно цяло.
Там сме в светът на Огледалата.

сряда, 27 октомври 2010 г.

Стена за спортно катерене - Курсове и такси

          На заседание на ТД “Сърнена гора”, гр. Стара Загора, проведено на 26.10.2010 г. след набавяне на нужната информация, обмислянето и прецизирането й бяха обсъдени и гласувани курсовете, които да бъдат провеждани на Стена за спортно катерене в спортна зала “Стара Загора”, както и стойността на таксите за ползване на съоръжението, които влизат в сила от 01.11.2010 г.

          I. Кратко представяне на АК “Железник”. Курсове.

АК „Железник” при ТД „Сърнена гора”, гр. Стара Загора

Кои сме ние?
Алпийски клуб „Железник” при ТД „Сърнена гора”, гр. Стара Загора е основан през април 1959 година по инициатива на тогавашния председател на ТД „Сърнена гора”.
Туристическо дружество „Сърнена гора”, Стара Загора, е сдружение на граждани и юридически лица с нестопанска цел за осъществяване на общественополезна дейност за развитие, популяризиране и масовизиране на туризма, както и свързаните с това спортове и прояви в страната и чужбина.
Целта на дружеството е да създава сред населението трайни навици за общуване с природата и за задоволяване интересите и потребностите на своите членове в областта на туризма и туристическите спортове и прояви в страната и чужбина.

Целите на АК „Железник” са:

·   Да работим за „бъдещето”, а именно чрез провеждане на курсове и тренировки по катерене да спомагаме за натрупване на знания, умения и навици, свързани с катеренето и алпинизма на ниво начално обучение и високо спортно майсторство.
·   Да развиваме  и популяризираме  катеренето и алпинизма във всичките им разновидности.
· Чрез провежданите курсове и програми,  свързани с катеренето и алпинизма, и последващите тренировки и занимания, както на стената за спортно катерене, така и на открито, да се стремим да помагаме на младите хора да преодоляват трудностите заедно, както и да развиват отговорност към природата и заобикалящият ги свят.
·   Да работим за формирането на природозащитна  етика и култура сред младите хора.

Програмите:
Всички програми са съобразени с възрастта на съответната група, за която са предназначени.

Инструктор:
Росен Тотев – роден на 29.08.1979 г., дългогодишен член на АК „Железник”, сертифициран инструктор към БФКА (Българска федерация по катерене и алпинизъм), Удостоверение №
4716/20.12.2004 г.

Дни и часове:
Дните и часовете за провеждане на курсовете се съобразяват с включените в групата участници. Минималният необходим брой участници за формиране на група е 5 (пет) човека.
Къде точно?
Стената за спортно катерене се намира в Общинска спортна зала „Стара Загора” (бивша ДЗУ).

За контакти:
АК „Железник”
Григор Вътев - председател, 0896-634 187, grigor.vatev@gmail.com 
Росен Тотев - инструктор, 0898-200 742, rosen.totev@gmail.com

Туристическо дружество „Сърнена гора”
бул. Цар Симеон Велики 62
Стара Загора, 6000
Велко Велков - секретар, 0896-688 558


Курсове.

1. Катерене за деца
Спортно катерене за най-малките. Курс за деца до 16 г.

Катеренето е един от “природно естествените“ спортове, характерни за човека. То е идеалният начин за пълноценно задоволяване нуждата на децата от движение, а курсът по спортно катерене им осигурява основата за правилно провеждане на заниманията. Катеренето натоварва и развива цялостната мускулатура на тялото. Използването на всички двигателни умения, преодоляването на чувството за страх, развиването на пространствената ориентация и уменията за бърза и ефективна преценка за преодоляване на трудностите в екстремни условия  правят катеренето подходящ спорт, както за големи, така и за малки.

Курсът се провежда в рамките на един месец и се състои от осем занимания по два часа, по две занимания седмично в Спортна зала „Стара Загора” (бивша ДЗУ).

Цена: 55 лева.
В цената е включена екипировка (седалка и въже), такса за залата и инструктор.
В цената на курса не са включени: Медицинска застраховка, катерачни обувки.

Удобни дрехи и обувки са всичко, което Ви е необходимо.

2. Курс начално обучение по катерене на „Изкуствена стена“.
Целта на курса по катерене на изкуствена стена е да придобиете основни знания и умения отностно принципите на катерене и осигуряване. Курсът е предназначен за лица над 16 г.
Какво ще научите по време на курса:
Основно: Основни и спомагателни въжета. Карабинери, ленти и примки. Осморки и други съоръжения за осигураване и слизане по въже. Лични съоръжения. Същност на катеренето и алпинизма. Същност на осигуряването. Алпийски възли и обързвания. Типове възли. Видове възли. Развързване. Определяне на момента за осигуряване. Поносимост към динамични натоварвания. Закони, действащи при осигуряването. Начини за осигуряване. Фактори за поглъщане на енергията при динамични удари. Самоосигуряване. Изработване на навици при осигуряване. Основни принципи при катерене. Рапели. Установки. Боулдър катерене. Катерене на горна осигуровка. Катерене на долна осигуровка - организиране на рапел в края на маршрута и събиране на инвентара.
Съкратено:
Лични и специални съоръжения за алпинизъм. Правила за съхранение. Специални алпийски съоръжения. Клинове, лепени клинове, анкерни болтове, лонг-лайф, спит, клеми, френдове, ексцентрици и др. средства за осигуряване и установки. Ролки, самохвати, седалки. Съхранение на алпийския инвентар. Норми щемпел на UIAA и CE, сертификати. Изисквания към личната екипировка. Материали.
Долекарска помощ.
Спортни обекти в България. Видове катерачни обекти.
Сигурност и екипиране на спортни обекти.
Екологични проблеми. Маркировка в планините.

Курсът се провежда в рамките на един месец и представлява осем занимания по два часа, по две занимания седмично в Спортна зала „Стара Загора” (бивша ДЗУ).

След завършване на курса вие ще можете да практикувате безопасно Boulder, катерене с горна и долна осигуровка на изкуствена стена и спортни обекти на скали.

Цена: 100 лв.
В ценaта е включена екипировка, такса за залата и инструктор.
В цената на курса не са включени: Медицинска застраховка, катерачни обувки.

3. Курс „Усъвършенстване
Но… какво е това усъвършенстване в катеренето?

Основни цели:
Разширяване рапертоара от движения, използвани при катеренето.
Работа за подобряване на общата издръжливост.
Запознаване с основните стилове в свободното катерене.
Тактика на катерене при различните стилове.
Средства за преодоляване на ограничаващите фактори.
Методи за изкачване и слизане по фиксирано въже.


След завършване на курса ще можете да използвате тренировъчна програма в зависимост от конкретните ви цели.

Курсът се провежда в рамките на един месец и се състои от дванадесет занимания по два часа, по три занимания седмично в Спортна зала „Стара Загора” (бивша ДЗУ).

Цена: 120 лв.
В ценaта е включена екипировка, такса за залата и инструктор.
В цената на курса не са включени: Медицинска застраховка, катерачни обувки.


            II. Цени за посещение на Стена за спортно катерене в спортна зала “Стара Загора”, валидни за всички от 01.11.2010 г.
 
1.     Карта за месечен достъп. Дава право на притежателят й за ежедневни тренировъчни занимания по катерене в делничните дни от седмицата от 17:30 до 21:00 ч., в рамкиите на един месец, считано от датата на заплащане на таксата до същата дата на следващия месец (четири седмици).
   - Месечна карта:                          20 лв.
   - Месечна карта за членове на БФКА:  
                                                    15 лв.
      В цената е включено: такса за залата и ползване на въже.     



2.     Карта за 10 посещения. 
   Дава право на притежателят й за провеждане на тренировъчни занимания в рамките на 10 посещения в делничните дни от седмицата от 17:30 до 21:00 ч.. Картата е валидна в срок от 3 (три) месеца, считано от датата на издаването й.
 - Карта за 10 посещения:         25 лв.
 - Карта за 10 посещения:    18 лв. (ученици и студенти)
    В цената е включено: такса за залата и ползване на въже.

понеделник, 25 октомври 2010 г.

Патагония

Месец преди заминаването ни за Патагония с Никола Леваков и Сотир Стойчев (Соте), продължавам да търся информация за района и по-скоро за туровете по огромните гранитни кули Серо Торе и Фиц Рой. 

Често попадам на разказите на хора, сблъскали се с мразовитото време и постоянните ветрове, владеещи това колкото приказно, толкова и истинско място. 

Ровейки в необятната world wide web, се сетих и за историята на нашето пребиваване в Патагония, разказана от Никола в www.ekipirovka.com.

Какво се случи може да прочетете тук, а ето и кратко видео.



вторник, 19 октомври 2010 г.

Истории за мъже, планини, скални стени и мечти

"...мечтани истории, преследвани и осъществявани в далечни планини и по нови маршрути. Естествено това са различни, трудносравними истории, откакто в планинарството някои живеят за неповторимия момент на действието, който е уникален и никога един и същ. Всички изкачвания са продиктувани от една страст и имат еднаква посока. Или, още по-добре, изследване наречено „алпийски стил”, истинска мечта в планинарството. Всичко започва с идея (планината, скалната стена, линията), която е преследвана и мечтана непрестанно. После, когато „играта” започне наистина, едни тръгват за върха, естествено без никога да се върнат обратно. И, това е пътуване, което предприемат малцина избрани, в малки групи, или дори напълно сами, защото в края на краищата, идеята е да се катери с минимално тегло и бързо в търсене на нова линия, нови планини, нови стени и нови граници, както лични така и за планинарството като цяло. Компонентите на успеха също са почти еднакви: идеи, стремежът към приключение и желанието да се подложиш на изпитание (за всички сетива). За всичко това е нужна също и солидна доза късмет... или по-скоро, предпазливост и познание за вземане на верни решения, за контолиране, разбиране, приемане и превъзмогване на неизброимите изненади, които планината има в запас. Тълкуването също е от значение; за това „как”, най-важният фактор в този контекст: планините, маршрутите, планинарите и техните намерения, всичко се слива в идеалното преживяване. Но, както всички знаят, съвършенството е непостижимо, то може само да бъде преследвано..."

Vinicio Stefanello
http://www.planetmountain.com/english/News/shownews1.lasso?l=2&keyid=35439

петък, 15 октомври 2010 г.

Служителят на BD Крис Томас (Chris Thomas) изкачва Aguja Guillaumet в Аржентина, Патагония

Една история за тръпката от катеренето. Разказ, описващ обаянието и суровите условия на Патагония, представен от екипа на Black Diamond.

Понеделник, 7 юни, 2010 – съобщение от екипа на BD
Служителят на BD Крис Томас (Chris Thomas) изкачва Aguja Guillaumet в Аржентина, Патагония
Мениджърът на службата за гаранционно обслужеане на Black Diamond Крис Томас (Chris Thomas) изкара три седмици и половина по-рано тази година в Аржентина, Патагония, чакайки и надявайки се да покори един от зашеметяващите върхове в района. По-долу е доклада за неговото пътешествие с всички детайли, заедно с няколко страхотни снимки и видео от неговия партньор , катерачът фотограф Бен Дито (Ben Ditto).

Никога не съм си мислил, че бих отишъл в Патагония. Да, дърховете и кулите са толкова островърхи, колкото изглеждат, цепнатините са зашеметяващи и красотата е несравнима. Твърде обичайни са обаче историите за катерачи, прекарващи месеци поред в района и поради ужасното време нямат шанса дори да използват инвентара си. Не мислех, че мога да понеса това.  Ставам неспокоен ако спя до по-късно от 7:00 сутринта – какво ще правя ако трябва да чакам в палатката няколко седмици?  Отговарях си, че ако чакам достатъчно дълго ще получа шанса да изкатеря нещо, но израженията по лицата на хора, покрити със скреж и истории за хора, буквално издухани от непрестанния западен вятър упорито си проправяха път в мислите ми
Всичко се промени това лято. След окончателното завършване на Harvard Route на Маунт Хънтингтън (Mt. Huntington) в Аляска, се почувствах сякаш съм свалил огромна тежест от раменете си. Нямаше да се налага да се връщам на ледника Токоситна повече (Tokositna Glacier).  В началото беше приятно да бъда ОК с това да не ходя в планините повече, да бъда задоволен. Колкото бързо обаче избледняха спомените за измръзнали пръсти, крайно обезводняване и халюциногенно изтощение, толкова бързо избледня и наркотикоподобното възвишаване, получаващо се след невероятно приключение. Имах нужда от още. КАтеренето по катерачните обекти не беше задоволително. Но сега, следващия въпрос: Къде?

Бен Дито (Ben Ditto) се разхождаше в офиса на службата по гаранционно обслужване тук в
SLC и полушеговито попита дали искам да отида в Патагония тази зима. Без миг колебание, изненадах дори себе си с положителния отговор. Няколко подгряващи пътешествия до Боузман (Bozeman) и Оурей (Ouray) за малко алпийско катерене и не след дълго се озовахме в Ел Чалтен, for some alpine training, and before long we found ourselves in El Chalten, отправили поглед към масивните гранитни кули в Патагония.

Бях изненадан при пристигането ни от перфектното като на снимка време. Трите дни пътуване взеха своя дан, но въпреки умората стегнахме раниците си и се подготвихме за незабавно тръгване, без да пропиляване безценното високо атмосферно налягане. С погледи, отправени към Поансенот (Poincenot), се заредихме с бифтек и мате, нарамихме раниците и закопчахме палатките.

Десет крачки след началото на приключението ни с Бен се спогледахме и разбрахме, че се издухваме – нуждаехме се от сън преди да се впуснем в 30-часово усилие без почивка. Това просто не се случваше, бяхме изтощени преди дори да напуснем лагера. Нагласихме се за заминаване в 6:00 сутринта на следващия ден, но вместо да тръгем към върха, просто скрихме инвентара си на Пасо Сюпериор (Paso Superior) в снежна пещера и слезнахме в града, за да изчакаме следващия прозорец с добро време, когато ще сме отпочинали и готови за действие. Поансенот щеше да е приятен, но ние имахме по-големи цели за нашето пътуване и не искахме да рискуваме да пропуснем опит по Касарото Пилар (Cassarotto Pillar) на Фиц Рой, защото бяхме пропуснали оскъден времеви прозорец през първия ни ден в района.  

Няколко седмици по-късно: не един период от хубаво време беше продължил повече от 12 часа. Бяхме залепнали за мониторите на компютрите ни, проверявайки последните метеограми и постоянно кроейки планове за времето. Занимавахме се с катерене в района и консумирахме mucho litros бира с нашите приятели в града, но всеки ставаше все по-неспокоен. Дойдохме, за да катерим в планините и като пиянките надничащи през прозореца на затворения бар, се нуждаехме от действие.  

18-часов времеви прозорец се очакваше до ден-два, и въпреки че бяхме скептични, тъй като нямахме нищо по-добро за вършене се качихме до Пасо Сюпериор в яростна виелица, планувайки да сме в готовност за опит при проясняване на времето. Ежедневните туристи ни гледаха сякаш сме луди, когато им споделяхме плановете си, но това смо ни предисвикваше още повече. 

След мразовита нощ в снежната пещера се събудихме за наистина срреалистична гледка – поглед в близък план на групата на Фиц Рой - обсипана със скреж и сняг. Щеше да отнеме известно време всичкия нов сняг да се поразчисти и Касарото Пилар (Cassarotto Pillar) не беше изключение. Планувахме нощно тръгване за опит на маршрута Уилянс (Whillans Route) на Поансенот (Poincenot), единственият маршрут, който решихме че може да пробваме, имайки предвид условията. Излежавайки се на слънце и изяждайки колкото е възможно храна в такава вдъхновяваща алпийска обстановка беше великолепен начин за изкарване на следобеда!

Въпреки, че духът беше приповдигнат и имахме прилив на сили, се върнахме обратно, едва достигнали бергшрунда в дълбок до гърдите сняг – лавинната опасност беше твърде голяма и високите стотици метри скали точно под нас привличаха вниманието ни. Отново обратно в лагера и обратно в Ел Чалтен. Трябваше да съм на автобуса за Ел Калафате само след три дни, времето беше нестабилно и всякаква възможност за изкачване на нещо голямо изчезваше. Въпреки безделието, бях облекчен – не трябваше да се притеснявам за времето и това, което щяхме да катерим беше добра възможност за упражнение. Бях доволен да направя няколко разходки през следващите дни, да покатеря на боулдъри и дори да свърша малко работа преди да се върна в SLC. Спрях да гледам метеограмите.

Два дни преди заминаването ми, Бен замисли план с намерението да ме изкара от спокойното ми състояние.  Ще тръгнем тази нощ, в полунощ, на сложна мисия, притиснати до стената на Гюйламет  (Guillaumet), по класическия Gullot Route. За следващия ден се очакваха около 8-12 часа затишие на времето, точно колкото да се качим и да слезем. Това не беше маршрура Ферари (Ferrari Route) или Касарото Пилар  (Cassarotto Pillar), но по дяволите, това със сигурност ще е по-добре отколкото да си тръгнем с празни ръце.

Тръгнахме си от домашно парти в Чалтен към полунощ, хванахме си такси до началото на пътеката при слаб дъжд. 1600 метра над нас се издигаше Aguja Guillaumet. Докато вървяхме покрай коритото на реката и се промъкнахме покрай станцията за плащане на такса при Пиедра Фрайле (Piedra Fraile), слабият дъжд се превърна в силен порой, а докато се придвижвахме по скандалният Полски хълм (Polish Hill), силният порой се превърна в брутална виелица. Поривите на вятъра ни връхлитаха на всеки няколко крачки и двамата бяхме измокрени до кости. Все още обут с обувките за бягане, отчайващо се нуждаех да открия място, за да ги сменя, но не намирайки къде да се скрия от лошото време, не можех да рискувам да измокря босите си крака и единствения си чифт резервни чорапи. В затрудняващия ни в ранната сутрин мрак сме пропуснали критичния завой към Пиедра Негро (Piedra Negro), и се оказахме вторачени челник, осветяващ палатка 300 метра по-надолу – бяхме прецакани. Ядосани на себе си за грешката, се спунахме бързо по каменистия баир, който бяхме изкачили с толкова усилия, и  се заоглеждахме за пещера, надвиснала скала, или свободна палатака, където да изчакаме отминаването на бурята. За щастие, група Аржентински катерачи беше достатъчно щедра да сподели с нас палатката си,  така че се сгушихме в тясната квартира и няколко часа си разказвахме вицове, истории и шеги, докато чакахме времето стане малко по-приятно. 
Точно като по часовник, около час преди изгрев, ветровете утихнаха, снеговалежът спря и беше време да се размърдаме. Отне ни още около час да стигнем до основата на маршрута, без да броим 20-минутната дрямка, излежавайки се на слънце под Paso Guillaumet. 
Разбрахме се да минем солово началния кулоар, което направихме, за да преминем извънредно бързо. Имаше перфектен лед и сняг по целия път до билото. Катеренето през цялото време беше интересно и в нито един момент безкрайно трудно, и цялото чакане, и разходката в дъжда се оказа че са си заслужавали. Следвахме оформеният като острие гребен в продължение на няколко въжета с къси боулдър пасажи с категория до около 5.9 по перфектен гранит, крещейки по целия път. Гледките към ледената шапка, Пиерджорджо (Piergiogio), кулите Торес (the Torres), и разбира се Касарото Пилар (Cassarotto Pillar) на Фиц Рой (Fitz Roy) накараха устите ни да се разпенят!
Задължителни снимки на върха, предшестващи неизбежното спускане по маршрута, последвано от 1600 метра, разбиващ коленете преход надолу до реката. След няколко неуспешни опита по-късно да се качим на стоп се предадохме и си хванахме такси до града, където вероятно чухме най-пронизителното „пссссст” от отваряне на бира!

На края, казвам го с усмивка на уста, да отида в Патагония и да бъда притиснат от времето беше едновременно по-различно и по-лошо от първоначалните ми страхове. Не е толкова лошо да чакаш високото атмосферно налягане -  It’s not so bad waiting around for high pressure - висенето е първокласно. Изобилни количества превъзходен бифтек, червено вино и добри приятели, правят приятно приятно изчакването дори на най-лошите бури. Да изкатерим Guillaumet беше страхотно, но да се хвърлим в още един въртоп като идея-фикс се загнезди в умовете ни. Имам чувството, че този път ще е по-трудно от последния. Серо Торе и Фиц Рой! Тъй като порочният кръг продължава, перфектният като на снимка хоризонт на Патагония е тежък товар за моя гръб и моя мозък. Ще се върна!


четвъртък, 30 септември 2010 г.

Fitz Roy, Tehuelche route

Изключително повторение на маршрута Техуелче от словенците Урбан Азман (Urban Azman) и Борис Лоренцич (Boris Lorencic).

През януари 2009 г. Словенските катерачи направиха изключително изкачване на Сиа Дел Техуелче (Cia del Tehuelche) по северната стена на Фиц Рой, Патагония.
Маршрутът е изкачен за първи път с използване на фиксирани въжета от Марко Стерни (Marco Sterni) и италианския му отбор през 1986, но се е наложило да се върнат на 100 м от върха, поради силни ветрове на финалния ръб.
Трудната 1300-метрова линия, именувана на индианските обитатели на Патагония, е била изкачена за първи път десетилетие по-късно от Роландо Гариботи (Rolando Garibotti) и Дъг Биърли (Doug Byerly) при двудневно изкачване в алпийски стил.
Урбан Азман и Борис Лоренцич извършиха изкачването на 12 и 13 януари и досега са единствените, успели да повторят изкачването на върха по целия маршрут.
Малко преди да се завърнат у дома словенците използваха най-добрия прозорец от време, за да повторят Fonrouge – Comesana на Aguja Guillaumet и най-важното, станаха част от сложна операция за спасяването на колумбийски катерач по Torre de la Media Luna.
 
Via del Tehuelche, Fitz Roy,
Patagonia. Първо изкачване: Carlo Barbolini, Massimo Bonsi, Mauro Petronio, Angelo Pozzi, Mauro Rontini, Marco Sterni, 1986 г.
1300m, 6b+/A2.

Via del Tehuelche, Fitz Roy
На 10 януари прогнозата за времето предсказа добри условия за два дни, така че събрахме инвентара си и напуснахме Ел Чалтен – Аржентинското Шамони – за да се качим до Del Cuadrado, където бяхме устроили бивак.
Започнахме да катерим в 7 ч. сутринта по лесните начални цепки към ръба на масива, известен като "Grand Hotel", на около една трета от височината на стената.
Напредването ни беше бавно, тъй като цепките бяха обледенени и понякога скрити от сняг.
Осем часа по-късно стигнахме Grand Hotel, където спряхме за едночасова почивка.
Над Grand Hotel, Diedro de Marco се издигаше опасно над нас – 50 метра много широка цепка (off-width crack) – ключът към маршрута, проблемното въже (the crux pitch). Урбан го изводи и  подсилваше усилията си с цветущ език и осигуровка само на един Camelot 6. Въжето изискваше значителни усилия от нас, което направи следващите въжета по-сериозни отколкото трябваше да бъдат.
До 2 ч. през нощта бяхме изкатерили пет въжета, около 300 м. и бяхме изтощени. Починахме 4 часа до зазоряване, докато съберем сили и направим следващо усилие.
Сънят  беше на пресекулки и със значителен дискомфорт, Урбан се наложи да седне на страничен перваз, докато аз висях над бездната в моята седалка. Чувствахме телата си мъртвешки измръзнали, едва размразявани от типичното щипене/сърбеж в хълбоците и слабите спазми в краката. 
В 6 ч. слънцето изгря и ние катерехме отново, облекчени от движението след часове болезнена почивка. Както и при по-долните въжета цепките бяха сковани в лед и ръбчетата, и пукнатините покрити с коварен тънък филм от лед, принуждаващ ни да катерим изкуствено (А2), във всеки случай по-трудно от Френско 6а.
С издигането на слънцето в небето бяхме подложени на по-голям ледопад и големи плочи лед се освобождаваха и се плъзваха покрай нас в бездната. Изкуственото катерене действително забави нашия ход и по пътя ни по стената започнахме да се страхуваме от безмилостното време на Патагония докато бурите прииждаха от ледника Hielo Continental – Патагонската Касандра за лошо време.
Времето обаче се задържа и 10 часа по-късно катернето стана по-лесно и накрая можехме да поставим надеждна осигуровка и да си починем в удобна позиция. Отдихът не продължи дълго, тъй като бяхме на последните 5, трудни въжета. Както обикновено цепнатините бяха обледени, което правеше поставянето на инвентар почти невъзможно. Докато водех първото въже, окуражен от близостта на нашата цел, се хванах за люспа, която се отчупи без звук и паднах 10 м. с нея в ръце. Последните 5 трудни въжета бяха изкатерени по тъмно.
След последното въже очаквахме лесен изход към стената от 4-та категория – въпреки това бяхме шокирани от ледената стена, с която се сблъскахме. Без сечива за лед бяхме затруднени в избора.
В опит да намерим алтернативен изход се натъкнахме на „въздуховод” – чудно откритие. Този комин ни отведе до лесен терен – по-лесен от предходните въжета, но по-труден от описанието на маршрута, което имахме; по-труден от това, което искахме в 2 ч. през нощта; сякаш стената нямаше да се предаде докато не надвием самия връх.
Изкачихме се в 3 ч. през нощта – общо 34 въжета – и след кратка пауза за снимки започнахме дългото спускане, докато снега започваше леко да вали. Рапела до ледника и безопасността ни отне 8 дълги часа. Бяхме принудени да зарежем едното от въжетата, тъй като се заклещи при изтеглянето. Късно сутринта бяхме на ледника. От там се спуснахме през Passo Guillaumet до палатката. Същата вечер бяхме обратно в Ел Чалтен, обратно в безопасност в хостел Lago del Desierto, където отпразнувахме изкачването си.
Останахме в Ел Чалтен още един месец – наслаждавайки се на красивите гледки и възстановявайки силите си с добра храна. Суровото време ни попречи да се наслаждаваме на местните боулдъри и cragging – въпреки че 2 дни преди да отлетим за вкъщи, пролука във времето ни позволи да изкатерим Fonrouge – Comesana route на Ag. Guillaumet.
Ел Чалтен е красиво място, предлагащо великолепни възможности за амбициозния алпинист.
Подготовката е особено важна – това не е място за нетрениран или непостоянен катерач.
Малко преди заминаването ни от Ел Чалтен Колумбийски катерач си счупи крака над Норвежкия бивак, точно под Torre de la Media Luna. Спасителна група беше събрана от катерачи в Ел Чалтен. Разочароващо, от 100 катерачи, лагеруващи в Ел Чалтен само 10 доброволци се включиха в спасяването.
Бих искал да използвам тази възможност и да почукам в съвестта на тези, които мислят че са сами в планината. Не сте и не сме! За съжаление това е най-забележимо когато се случи инцидент. В страни, където има организирани спасителни служби процедурите са познати и добре отработени.
Там където обаче този тип организация я няма, всички зависим един от друг. И когато наш другар катерач е наранен – особено в отдалечени места – нашите постижения по стените и фантастичните ни изкачвания губят смисъл – това което е от значение е броят налични ръце, желаещи да помогнат на пострадалия приятел.
Всяка ръка е твърде необходима, особено ако спасяването е тежко и в труден терен, както в случая с Колумбиеца.
Приятели планинари, арогантността и равнодушието не помагат, а само когато някой от нас, някой от вас има нужда, бързата помощ на някой, дори на някой непознат в планината може да ви помогне да катерите още ден, да живеете още ден. Помислете за това... Успех!

Boris Lorencic – Slovenia
    


По материал от: http://www.planetmountain.com
Превод: Григор Вътев



вторник, 28 септември 2010 г.

Мисли в снимки


Завинаги! 
На загиналите при покоряване на Матерхорн! На покорителите! На следващите! На тези, които осъществяват мечтите си!




Той беше първият! Първият от големите. И искрата се превърна в огън. И огънят гори и все повече се разгаря, и колкото повече гори, толкова повече се подклажда. Чувството е страхотно. Тръпката изпепелява. И гледам напред, гледам към следващия.

Cervino/Matterhorn - 4478 m., Italy/Switzerland, Pennine Alps 






Tilicho peak 7134m, Nepal 

 Под върха се намира езерото Тиличо (4920 м.), подхранващо водния си запас от ледниците на седемхилядника. Някои Непалски източници го посочват като най-високото в света. Дали е така не знам, но знам че гледката е изумителна!







Прах, мъгла или видение в облаците? На високо трудно се разбира. Всичко е близо, всичко е далечно. Миг е и е вечност. В момента е връх, а после е облак. Радвам се на всеки миг, в който съм тук и  ме има. 
Хималаи, Непал









Какво са мечтите? А какво става като ги постигнем? Какво е реалността? А докосването до мечтата, превръща ли я в реалност? Нека отправим поглед! Натам! Някъде Там. И се опитаме да разберем. Всеки по своему.







Буря. Облаци вълшебни. 
Думите са сякаш непотребни. Вдишвам и издишвам. Крачка. Вперил погледа напред. Крачка. Аз съм. Вдишвам. Мога! Май по-добре е да мълча. Думите объркват. Мислите летят.







Там на място. Там на място е друго. Може и на филм. Може и на снимки. Но там на място е друго. Там на място вдишваш въздуха. Там на място стъпваш по земята. Там на място те топли слънцето. Студа те щипе. Боли главата. Споделяш усещането. Реагираш на възникналите ситуации. Там на място виждаш, докосваш, чувстваш. Не е ли по-добре така, а? А местата са много. Близки и далечни.


Свещеният връх.
Machapuchare (6993 m), Annapurna Himal, North Central Nepal



Отправям взор натам
където в облаци и хали
се крие цел една.
Отправям взор натам
където искам да се изкача.
Отправям взор натам
и в мен заражда се мечта,
мечта като тази,
заради която тук съм сега,
една такава като тази, заради която живея и се боря, и копнея.



Вятър вее, канари ехтят.
Облаци обгръщат небосвода.
А душата пак се рее,
вихрите не могат да я спрат.