понеделник, 22 декември 2014 г.

Кабул

 Съвсем наскоро в процеса на организация и разпределение на задачките Тони писа: "Гриньо - да ни надъхва да се катерим". А ми, хайде момци, давайте да катерим. Обичайно вече докато стане петък ежедневно отделям по някоя минута за прелистване на метеорологичните сайтове и онлайн уеб камерите, където има такива, а те не липсват по местата за зимно катерене. Изключение от известно време насам е х. Мальовица, за съжаление. Всеки път се надявам правилно да съм подбрал мястото и този път не е по-различно. Марто и Рус се изнизаха предпразнично към Анталия, но с Виктор и Тони сме заедно този уикенд в играта. Включва се и Мечо.
Кабул - Източна стена, тур Железник. Мечо на 3-то въже.
Рано сутринта се събираме на х. Скакавица, разделяме се на две свръзки и атакуваме. Времето е неприлично слънчево и топло, но прогнозата е за кисела неделя та реших, че тук е оптималния вариант за оползотворяването и на двата дни за катерене. В този пек, докато се потим по склона към източната стена на Кабул ми се въртят в главата мисли за Централна стена на Враца, Айдукташ, а бе въобще скално катерне по еспадрилки.
4-то въже
Докато Мечо обаче води първо въже нещата постепенно се променят и температурите влизат полека в по-ниски граници. Чувството от преобладаващо колебливо за правилността на взетото решение за катерене тук се измества в по-стабилно и уверено измерение. След като обличам пухенката слагам и бъфче на врата, че дори на моменти си закривам и муцуната. Късния час на тръгване ни сваля надолу от площадката на трето въже, което поради безснежните по скалата условия извеждам без употребата на сечива, на гола ръка.

Вечерта хижата е пълна и дори новите хижари, тъй като сутринта пристигнах първи, споделят с усмивка, че съм им на късмет. Докато раздуваме, готвим и се храним не се отлепяме от печката, а зачервените въглени нажежават още повече мечтите и плановете ни.
В неделя, въпреки желанието ми за още някоя минута излежаване Виктор успява да надделее и скоро поемаме с идеята да изкараме тура догоре. За Тони с пострадало от ледено парче око от вчерашното катерене дестинацията е София. Метеоролозите познаха. Вали сняг от сутринта, духа вятър и разнася мъгли наоколо. Ясно, днес за разлика от вчера катеренето ще си е истинско зимно.
Катеренето тръгва добре. Виктор изтичва първо и второ въже, а на трето въпреки обясненията ми тръгва да траверсира по-рано. Когато успявам да го видя и разбираме, че е сгрешил посоката решава, че връщане назад, поради редките и несигурни осигуровки, няма и продължава. Малко по-късно след като се събираме на импровизирана площадка край голям, нестабилен блок поемам щафетата и се връщаме в тура. Четвърто въже в настоящите условия се оказва голяма лъжица. Когато с Никола и Соте правихме тура преди две години беше топло и скалата чиста. Въжето водих по еспадрили и някак успях да премина ключовото място, макар и изкуствено. Сега всичко е посипано с пудра и въпреки усиленото търсене на места за котвените клинове, така и не успявам да мина пасажа обут с котки и със сечива в ръцете. Ядосан съм на скалата и най-вече на себе си. Чувствам се наказан и шамарите плющят по лицето ми. Неохотно хвърлям погледи вляво и се двоумя за пандюла. Притеснява ме надеждността на котвените клинове, които едва влезнаха и дори висейки на тях очаквам всеки момент летежа надолу. Момчетата долу зъзнат и току виждам как размахват ръце и потропват, за да раздвижат кръвта в крайниците.
Виктор в края на 4-то въже
Предложението на Виктор да пробвам пандюла потвърждава решението. Трябва да тръгна. Леко изнасям тежестта наляво и полека, все пак ще опитам без залюляване, а с траверс, разчитайки на опората на въжето. Мечо по малко отпуска. Изнасям се внимателно и накрая стъпил в мъничка цепка, прилепнал цял на скалата се разтягам диагонално наляво. Бутам синия камелот, включвам въжето и от тук сигурността е вече на моя страна. Клема над него и се чувствам недосегаем за ноктите на гравитацията.  Винкела е леко отворен, а цепката глуха. Все пак намирам място за якор. Забивам, слагам лента и стъпвам в нея. 
Вече виждам площадката но въпросителните с достигането й не свършват. Накрая викам от кеф, а отдолу ме срещат усмивки. Докато Виктор води следващото въже тъмнината постепенно ни обгръща и като светулки осветяваме пътя си. Вятъра не спира и е студено. Слизаме от пето въже и решаваме да си броим за изкачен тура. 
Хижарите ни посрещат притеснени. По новините са съобщили за изгубени туристи, а ние закъсняваме без предупреждение.
Леща, туршия, чай, кафе, събираме багажа и отпрашваме.


понеделник, 15 декември 2014 г.

Зима


Снимка: Станимир Желязков
Зима ли е, не е ли? Астрономически още не е настъпила, но все ми се иска вече да го броя за зима. Въпреки че на Боянския положението си беше съвсем течно, състезанието се получи страхотно. Момчетата добре се бяха потрудили. Сътворената за случая финална линия, изискваща изключителна концентрация и прекрасни умения се оказа по силите само на Миньора. Браво Минчо!
След състезанието ние с Тони тръгваме към следващата ни цел. Вечерта сме на х. Мальовица. Задачата за неделя е да пробваме новата линия, която съм загледал от миналата година, а това е само част от големия пъклен план или играта, в която ще бъдем петима и трябва да се сработим, за да успеем. Играта, в която трябва да бъдем по-неуморни от времето и по-бързи от вятъра.
Денят е кристален, на моменти леко подухва, температури прилични, лабилните камъни стегнати на местата си. Чудесни условия!

Малка Мальовица с линията на тур Дракон. Поглед от втора тераса.
Усмивка за камерата.
За по-интересно и за избягване на дълбокия сняг в кулоара минаваме вдясно по скалната част, където има възможност и за осигуровка.
                        
Тони в атака.
Малко преди площадката.

30 м. прилично катерене след преминаване на кулоара. Площадката горе е
организирана на скален клин и клема. 


неделя, 12 октомври 2014 г.

Бряновщица

Пристигам последен и ги заварвам готови. Ицо Платнаров, Ицо Бадъков и Росен Руев. Хвърлям раницата на земята и разопаковам. През това време вече свръзките са определени. Роската е само в десети клас, но е равностоен водач. До края на деня всичко е само движение.
Първи стъпки.
Последни метри след тавана.

Движение.

Досега се вози. След малко ще води.






понеделник, 6 октомври 2014 г.

На Враца

Време и разстояние отново се сливат в едно, в крайна точка. Точка - край на пътуване, чакане, обмисляне. Започва познатото, очаквано сливане с твърдината на скалата. Още със самото пристигане ме удря енергийна бомба. Пооклюмал по време на тристакилометровото шофиране слизам от колата и избухва ядрен взрив. Cypress Hill забиват яко в колата и сякаш съм на концерт и не трябва скоро да лягам. Лафчето потръгва, а с него и бира. И да, сърцето препуска, душата трепти. Подхвърлям идеи за утре. Искам да поработим по новия тур. Две падания с небесната кука при първия опит и адска, подпалваща жега при втория ме карат все повече да копнея да изляза догоре през тънката цепка.
За разкатерване започваме със София и Милен. Ицо и Ови не са ги катерили, а смятам че и аз не бих се лишил от удоволствието на преминаването по вторите въжета и на двете линии.
Открадвам си второ въже на Милен и накрая му вече пърхам с криле като предозирал ангел.
Бързото слизане до червения площад за обяд май и за трима ни се оказа тежък за носене камък и разходка до Стегите приемаме единодушно.
Beautiful! Не знам как по-поетично да го изтърся, за да опиша красотата на панорамния изглед и 6b, 6b, 7a,.. геометрия или чиста игра на разбъркани букви, микс от цифри и хармония от движения.
На сдрачаване в алпийския дом ни посреща приятна изненада. Отвън без подсмърчане от захладнялото време кротко си чакат колите на Никола, Даката, курсисти. А същите тези муцуни в оживена компания раздуват игриви мотиви. В 21:20 пристига влака от София и заедно с Tool за компания и Даката се спускаме до града за Марина. Тя, изпроводила вечно лъчезарната Ивона до Пирогов след rolling или по-скоро falling stone нейде още в началото на Серо Торе, се завръща.
Е, хайде Маринка, сутринта ще видим. Даде ли времето там сме. 
Оставените френд и карабинер са само капка от вече разливащ се гьол от желание да разцъкаме онези красиви въжета.
Водя нечетните и по трето и пето въже ми иде да се пръсна като прах и да посипя скалата, да докосна, да стъпя по всяка форма и така да премина. Чисто, здраво, красиво, ефирно. Катерене.
Следобед.
Дака, връщам ти един брой алпинист от женски пол. Ако е незадоволена или след огледа имаш забележки приемам рекламации само до напускане на обекта.
Смях, шеги и време за отпътуване.

петък, 25 юли 2014 г.

Ушба - едва докосната легенда

Времето. Времето изгубва своята тежест и придобива особена величина. Постепенно от измерител на периоди се превръща в географска точка. Точка, метеорологичните прогнози, за която старателно следя в последните отрязъци на периодичния й характер. С качването в колата, прилежно натъпкана с необходимата ни екипировка времето се слива с разстоянието и заедно образуват цветната линия, очертаваща предстоящата ни траектория, на екрана на GPS-a.
Среднощен трафик в Истанбул
15.7.2014: През нощта Истанбул преминаваме бързо. Обагрените в светлини небостъргачи, забързаният среднощен трафик, мостът на Босфора, напомнят за модерен, кипящ от живот град.
Живописно е турското, черноморско крайбрежие. Редят се градче след градче с никнещи една след друга нови сгради. Крановете са навсякъде и под всеки от тях се очертава в реални размери архитектурната мисъл. Бързо и плавно се носи автомобила по безкрайните пътни артерии.
Отново нощта ни заварва на границата с Грузия. Мръсотията и хаосът в изходната точка на Турция рязко контрастират с впечатляващите, китни градчета. Изтощени от пътуването решаваме все пак да преминем и да потърсим място за нощуване отвъд разделителната линия.
17.7.2014: Напускаме рано хотела. В Батуми допълваме хранителните запаси и от тук посоката ни е на север. Минаретата на мюсюлманските храмове отстъпват въздушното пространство на извисяващите се над църквите християнски кръстове. Лепкавата от влагата жега е способствала за развитието на гъста растителност. В крайбрежните грузински градчета не липсват палми, бамбук и огромни алое. 
Крайпътна почивка
Кравите са навсякъде, а пасящи на свобода или вързани като кучета домашни прасета неведнъж предизвикват усмивка с непривичния си за нас начин на отглеждане.
GPS устройството ни потъва в мълчание за грузинските пътища. Ориентираме се по разпечатките от maps.google.com. Скоро навлизаме в планината. След кратка почивка и разхлаждаща бира, няколко завоя по-надолу по пътя най-накрая ни се разкрива. Внушителна, гранитната Ушба не позволява дори да примигнеш. Гледката е поразителна!
Южна Ушба /4 710 м.н.в./
За Мазери отбиваме от асфалтовия път. Скоро достигаме селото и може би за късмет попадаме на правилния човек. Гиа ни съпровожда до къщата си и ни предлага своето гостоприемство. В каменния дом с малък двор се помещават двете големи семейства на братята, наследили къщата от баща си. Докато разтоварваме багажа от колата, съпругата на Гиа Мацони ни връчва по чаша вкусно, домашно, кисело мляко.
Нямаме време за губене. Подготвяме раниците. Около 80 кг. от товара ни ще поеме коня на нашите домакини срещу сумата от 70 грузински лари. 
В двора на домакините ни в Мазери кипи подготовка. Соте прогонва котките.
Ови подготвя инвентара.









Ончо подбира храната.
18.7.2014: Сутринта с бодра стъпка потегляме нагоре. След селото, черни пътчета прорязват поляните преди да навлязат в гората. В далечината се задава бус. Няколко дни преди нас тук пристигнаха Милен Джановски и компания. Предполагам, че може да са те и се насочвам към превозното средство. И да, срещата е приятна с познати муцуни. А е и полезна. Тъкмо на време ни сварва информацията, че трябва да си извадим разрешително от военните в Бечо, което после да покажем на граничарите при граничния пункт в планината. Връщаме се със Соте до селото.
На граничния пункт ни чакат Ови и Ончо. Синът на Гия е дал почивка на коня. След формалностите с граничарите натоварваме всичко отново и поемаме пак напред. Скоро пътеката става прекалено стръмна и камениста за животното и се налага да го разтоварим. Стискам ръката на стопанина му с благодарност за опита му да стигне максимално далеч и се разделяме. Следва цялостно пренареждане на багажа в раниците. Хубаво се бяхме нагласили с леки товари, но сега около 80 кг. трябва да разделим на четири, да го добавим към това, което е вече на гърбовете ни и да го пренесем до базов лагер. 
Ушба в пухкава завивка
Тежко е. Много е тежко. Сграбчвам всяко стръкче растителност по стръмната пътека, за да не правя стъпки назад. Напредваме по-бързо двамата с Ови и след няколко часа на мястото, което ни изглежда пригодно опъваме бързо палатката, за да се скрием от сипещия се дъжд, макар и вече целите мокри. След малко дъждът утихва, сбираме палатката с идеята да продължим още нагоре, но затишието е мимолетно и едрите капки политат отново над нас. Ясно, тук ще е базов лагер. Случайно или не това разбираме в последствие е идеалното място.
Базов лагер (BC)
19.07.2014: Слизаме с Ови до селото. Go-pro-то нещо явно не се чувства добре. Батерията беше напълно заредена, а сега е празна. Струва ни се и че храната не е достатъчно. Ще вземем още. Трябва ни и прогноза. 
Следобед на връщане дъжда ни сварва малко преди палатката. Носим бира.
Гостенче. Следват притеснения за храната.
"От Сотко, батко и от мен, честит рожден ден!" Ончика е рожденик, а и биричката сякаш тук е още по-вкусна.  
Дъжд... Открие се Ушба и се усмихне, а след малко отново мъгла забулва нейните прелести. И, дъжд.
Go-pro камерата нещо май ми се цупи. Долу в селото чаках до пълно зареждане, а ето че без дори да съм я ползвал отново батерията е празна. Явно няма да я бъде. А старата колко добре си работеше!
Вече изгубвам представа за времето. Дните се сливат. Хора идват и си отиват. За известно време си имаме и съседи от Норвегия. Единия ден поемат нагоре в опит за Северна Ушба. На другия ден се връщат и си отиват, разочаровани от дъждовното време.

В базов лагер телефоните имат обхват понякога недостатъчен за разговор, но напълно достатъчен за изпращане на съобщение. Пращам до Даката апел за прогноза. Надявам се за ясно време и ето, че го имаме. След два дни се отваря прозорец.
Отиваме на оглед. Два пъти вече опитвам да изляза нагоре и да огледам ледника, но валежите ме връщат.
На оглед


В долната си част ледника представлява каменно поле като непосредствено над базовия ни лагер е края му, оформил се като наклонена, ледена стена, пращяща от разпукването си и обсипвана от свличащите се от топенето й камъни. От тук надолу се излива буйна река. Нагоре ледника се разделя на две. Десния ръкав е ледника на Южна Ушба, а левия на Северния връх. При срещата им, по пътя им надолу се оформя своеобразен вал от избутаните от двата разклона камъни. Вървим по билото на вала и така от високо имаме поглед над околността.  
Ушбинския ледник. Поглед от ръкава на южния връх.
Цепнатините не са големи. Стигаме до края на вала и до тук положението ни е горе-долу ясно. От тук нататък ще продължим утре. Връщаме се в палатката да подготвим раниците. Надолу минаваме по леда. По-приятно е за вървене от подскачането по камънака. Малки рекички от топящите се ледове прорязват като кръвоносна система замръзналата маса. Срещат се следи от човешко присъствие. Изпокъсани парчета от дрехи, части от онези едновремешните алпийски очила приличащи на очилата на заварчик, части от стари пикели с дървени дръжки, парчета от въжета и ленти напомнят за смразяващата прегръдка на ледника. 
Времето се размива. Часовника на ръката ми отброява часовете и дните, но стойността им тук е без значение. Миг след погледа към дисплея наименованието на деня и точната дата от месеца се пръсват като раздухани прашинки и ги забравям. Значението им ме интересува дотолкова, доколкото ги обхваща изпратената ни прогноза.
Планът е ясен. Аз, Ови и Соте тръгваме в атака. Ончо слиза долу в селото. Сесиите по радиото ще са в 08:00 и в 21:00 ч. 
През нощта не ме свърта на едно място. Сънят е с преъсвания и само чакам да съмне.
....07.2014: Ставаме рано. Облаците се разстилат ниско. Ушба срамежливо се спотаява. Днес има вероятност да вали. Чудим се дали да не изчакаме няколко часа. Тръгваме.
Пътят, по който преминахме нацепената част от ледника.
Докато вървим нагоре времето се изчиства. Виждаме синия цвят на небето, а слънцето започва силно да напича. Аман от дъждове в последните дни, най-накрая се кротна!
Достигаме стръмната част на ледника и слагаме котките. Двоумихме се откъде да минем този дълбоко напукан участък. Сераците са надвиснали наоколо, пукнатините са широки. Откъртени парчета и свличащи се камъни често огласяват тишината. След снежния склон най-безопасно ми се струва ще е да минем през скалата. След лесно катерене се събираме на площадката и нататък е снежно.
Скоро се изпречва препятствие. Стигам до цепнатината и сякаш спирам за векове преди да се реша да мина по ледения мост до отсреща. Хванал сечивата за дръжките ми се струва, че ще ги смачкам. Правя крачка и изнасям цялата тежест напред. Движението е последвано мигновено от рязък замах с двете ръце и клюновете потъват до края. Следващите метри взимам на един дъх. Опъвам въжето изцяло и в скалата коввам два клина, за да направя площадка. Придвижваме се така от площадка на площадка и в един момент вече изглежда сме подминали началото на тура. Или поне така ни се струва.
Югозападната стена на Южна Ушба /4 710 м.н.в./
Мисля обаче, че трябва да е малко но-нататък и продължавам. Излизам от стръмното и пред мен се разкрива широко, голямо, бяло поле. Спирам да дишам. Гледката е главозамайваща. Отгоре вляво се извисяват гранитните бастиони на Ушба. Иска ми се да извикам. 

"По-лесно е, по-лесно отколкото изглежда отдалече, хора! Ще го опаткаме, ей!"
Потеглям напред. От тук нататък до началото на тура няма нужда от осигуровка. Ясно различавам откъде трябва да започнем катеренето и се насочвам право натам. Слънцето силно пече и става горещо. Снегът по ледника отразява и засилва топлината. Имам чувството, че изгарям. Напъвам напред и само искам да стигна по-бързо. "Тури го на Рамо", обръщам се и напомням със смях на Ови за вица с циганина, и премятам въжето през рамо. А как тежи то в тая жега! Обръщам се пак и виждам, че двамата със Соте са се развързали, а аз си влача двата края от по 60 м.
Желанието ми е по-скоро да започнем катеренето и подканям приятелте си да бързат. Те обаче са огладнели. Reactor-a сгрява водата за секунди. В пакета ястието става колкото бързо, толкова и вкусно. Хапваме и Ови е готов да поведе в началото. Поема по кулоара и след като изпъва въжето тръгваме и ние. Пристигнали до бергшрунда ни обхваща суетня, но след неколкоминутното подмотване Ови е готов да смени обувките с еспадрили.
Готов съм да го осигурявам. Докато изчаквам долавям странен шум. Заоглеждам се наоколо, но нищо. Бумтежът на сипещите се по отсрещната стена трошляци е различен. Но, какво тогава?
Поглеждам нагоре и фиксирам изсипващите се от стената... "камъни-и-и!"
Изпадам в неописуем ужас. Кеменопада се излива право към нас. Няма накъде да мърдаме. Това е момент на тотална безпомощност. Няма, няма какво да направиш. Всичко е само въпрос на късмет за продължаване на потока от мисли, чувства, събития или в другата крайност писателят спира ръката си на последната страница от романа и поставя малката точка за края. Хвърлям се по очи на земята и се свивам като костенурка под пълната раница. Разчитам на нея да ме предпази и се надявам да няма удари от големи павета. Смалявам, стопявам се, стискам очи докато трещят каменните шрапнели. Отнасям лек удар в дясната ръка и докато изохкам Соте яростно ме завива с въжета, за да ме предпази, а той освен каска няма нищо друго в защита. Свалил е денка върху снега. Не чувам Ови и не знам с него какво се случва. Соте извиква от болка, а каменопада не спира.
Край. Тишина. Ставам. Соте се държи за лакътя. Скача и той. Ови изниква от бергшрунда. Добре сме. Добре сме, и? Секундите полудяват. Заподскачат като капки студена вода върху нежежена плоча. Времето се впуска в ураган от бясно препускащи  мигове.
Ще има ли още? Ще падат ли? Тук май съвсем не е безопасно. Бързо се втурваме надолу, за да се отдалечим от стената. Сотко захвърля денка, за да го настигне долу при равното, но той след няколко бързи премятания изчезва. Спирам в недоумение. "Къде се дяна?" Уцелил единствената изпречила се в ледника цепка денка потъва в нея като компенсация за нашето спасение. Курбан ще да е, ясно.  
Далече, по-далече от тук. Поглеждам постоянно нагоре, за да избегна повторна атака.
Край още в началото
Чак сега обръщам внимание на нападалите навсякъде камъни. По цялото протежение на стената ледника е обсипан. 
Вече събрали се долу на равното тримата сме увесили нос. Всичко приключи. С денка в недрата на ледника заминаха два спални чувала, пет цеви, дрехите на Ови и Соте, храна. Не мисля за друго, а само за стената която вече виждахме как ще изтичаме. Решението да си ходим е мигновено.
Сотко изпитва силни болки в ръката. Удареното място е подуто. Избирам Аулин. 
Отстъпление
По пътя надолу тишината е всепоглъщаща. Трополенето на камъните по съседните склонове и нашите стъпки нарушават спокойствието на планината. В мислите ми бушуват разочарование от случилото се и доза успокоение от лекия изход след каменопада. Обръщам се назад за пореден път, за да се полюбувам на огряната от слънцето Ушба. 
Река от лед


Рапел

Вечерта сме в палатката. 
....07.2014: Базовият ни лагер е вече история. Всичко, което не е в раниците е навързано по тях. Тежкия товар е истинско мъчение. В Мазери двамата с Ови веднага захващаме студената бира, а Ончо с празна раница на гръб с бърза крачка заминава да посреща Соте.
Докато натъпкваме усърдно колата нашите приветливи домакини в Мазери нареждат обилна трапеза. 
Бързаме да се върнем в България, но имаме още малко работа в Грузия. Съвсем близо е Местия, родното място на Михаил Хергиани
Навсякъде по света щъкат милиони хора, но между всички изпъкват такива, които дръзко оставят дълбока следа в човешката история, хора достойни да бъдат легенди. 
Мир на праха и вечна ви памет, вам славни люде!


Експедиция Ушба 2014 се реализира благодарение на:

Българска федерация по катерене и алпинизъм

Община Стара Загора

ekipirovka.com

GO!outdoor

Хранинвест-Хранмашкомплект АД

Микелекомерс ООД

Хелти Фуудс енд Дринкс ООД

Туристическо дружество Сърнена гора

АЛПИЙСКИ КЛУБ ЖЕЛЕЗНИК
Спортен магазин АЛПИ

и безрезервната подкрепа на нашите семейства и приятели!