понеделник, 28 януари 2013 г.

Страст за катерене

The Art of Clean Climbing from Cyrus Sutton on Vimeo.

И моля, не съдете птицата волно разперила криле, за да се понесе, галена от ласките на буйния вятър!
Не съдете рибата, скокнала от сухия бряг обратно във водната шир, за да бъде близната от живителна влага!
Не се опитвайте да изтръгнете копнежа от дълбините на детското сърце, отправило жаден поглед към съкровени и чисти мечти!
Дайте криле! Дайте хриле! Дайте шанс и надежда! И нека бъде!

сряда, 23 януари 2013 г.

"Stay strong, be true to yourself!"


"Too Sensitive

Refrain
You're too sensitive, it's true
The others don't see who you are,
Too sensitive, I know
It almost killed me too.
You worry, you panic, you're in crisis,
when you get too emotional
without being able to explain right away
It's too strong, it would be scary.
Alone in your world,
You sing to the stars and cuddle the earth
You feel our mother rumbling, exhausted,
but unable to keep quiet anymore.
You feel the sufferance like a bomb,
the tick tock muted,
The powerful ones who not only lead us to the grave
but make fun of our lot too,
I would like to tell you that this weak world
will end by waking up
But I'm scared it's only holding on by a string
but don't worry,
you'll be saved.
Refrain
With your little angel face,
You make our colorful masks black
All these people who believe you're innocent,
but you, you travel in obscurity.
With your little angel face
you just let them believe
that in your head, there are flowers,
smiles, butterflies,
and vanilla sugar.
I feel your pain,
I see it, I hear it
To be furious and disappointed is normal,
but it's not the only way.
It's up to you to express your beauty,
to light up your eyes,
If nothing shines around you,
it's up to you to be strong and believe it for them.
In this world swarming with ghosts,
they'll try to trip you up.
Look for that light inside of you,
in the heart of an angel-
Man is much more beautiful
than he appears to be.
Don't let ignorance fool you
Don't believe their lies.
They give you what they can,
what they have-
There is much more in you
than what they have instilled.
Refrain"
Read more at http://lyricstranslate.com/bg/trop-sensible-too-sensitive.html#4IcR44JvbVKmzVxe.99

сряда, 16 януари 2013 г.

Езерния лед

Петък, 11.01.'13: Веднага след работа се заемам с приготвяне на багажа. Нещо да не забравя! Котки, седалка, ръкавици, резервни ръкавици, 5-6 клина..... Нареждам всичко на леглото, за да ми е пред очите и нещо да не забравя преди да започна да пълня раницата. Това ми е като ритуал и само музиката ми липсва в момента, но малкия е покрай мен и гледа детско. Слагам му да хапне, че е гладен. Мотам се, въпреки че ми се иска да се изстрелям на момента. 
В 00:20 ч. съм готов, паркирал колата до бариерата на паркинга и поемам директно нагоре по ски пистата. Движа се бързо. Снега е утъпкан и не затъвам. Някъде горе вятъра си е свършил работата и всичко е навято със сняг. Затъвам, но натискам напред, за да имам максималното време за сън. В 01:40 съм в стаята в х. Рилски езера. Дамян и Стоян сънено ме поздравяват. Ще ставаме в 06:00.
Събота, 12.01.'13: Часовника звъни. Награбваме раниците и слизаме в столовата да приготвим закуска. 
Готови сме и потегляме от хижата. Дамян е бил тук най-често и определя посоката. Мъглата е ужасна. Няма пъртина и сами си я правим. На места затъваме дълбоко в снега, но в общия случай сме до колене. Придвижването е бавно. Ориентацията е трудна. Наоколо всичко е бяло. Надолу, нагоре, в коя да е посока всичко е едно и също. Движим се като в мляко. 
Ето я старата хижа! Добре. Още малко и вървим през Близнака. Напред, напред, край няма. Докато вървим обсъждаме положението. Прокрадва се идеята да намерим място, на което да оставим инвентара, за да сме леки утре. Късно е вече и явно днес няма да катерим. 
Постепенно равнината преминава в склон. Оглеждаме се да забележим ориентир, но нищо. Изпречилият се пред нас голям камък избираме за място за почивка. Ясно, днес сме до тук, но дали да оставим ивентара или да го върнем малко по-назад.
Събота, 12.01.'13. Обсъждаме положението. До тук сме днес.
Докато пием чай всички се обединяваме около идеята да направим профил на снега. Редуваме се с лопатата.
Стоян проверява дебелината на снежната покривка.
Общата дебелина на снежната покривка е около 150 см. Проверяваме на няколко места по склона. 
Готови сме за проба.
След неколкократно потупване на лопатата вече чак от рамото се отцепва слой с дебелина около 50 см.
Докато работим с лопатата малко по малко мъглата се разрежда и край нас постепенно започва да се открива околността. Скоро виждаме Харамията и всичко наоколо. 
Стоян се стрелва час по-скоро да зърне Езерния лед.
Изгубил търпение Стоян хуква надолу към равнината на езерото, за да погледне леда. Не по-малко любопитни, Дамян и аз се затичваме след него.


През Близнака, на път към Северната стена на Езерния връх.
Крачим нетърпеливо през близнака. Мъглата все още забулва високите части на Езерния връх. Харамията ту ни се открива ту отново се скрива в плътна пелена. Смаян съм от гледката. Толкова е красиво! 
Трите централни езика и един по-малък далеч в дясно.
Колкото повече приближаваме, толкова по-ясно се виждат натеклите ледени езици. От трите централни най-десният е станал най-дълъг. Именно неговата притегателна сила е неустоима. Образували са се превъзходни вертикални участъци. Въпреки силно напредналото време ми се иска още сега да сме на него.
В края на езерото, някъде преди склона да започне стръмно да набира височина стои голям камък, който избираме за скривалище на инвентара ни. Изкопавам дупка в основата му и Мулето и Дамян ми подават първо въжетата, а после френдове, цеви, примки и всичко останало. Накрая със сечивата и лопатата правя преграда на входа. 
Дамян и Мулето до камъка, в основата на който оставихме инвентара.
Раниците са разтоварени. Дотук вече имаме и пъртина. Но защо да не си улесним утрешния път още малко?! Тръгваме нагоре, за да стигнем максимално близо до леда. Стигайки до основата на скалата решаваме че все пак за днес е достатъчно. Когато утре пристигнем ни очаква само траверс до езика и след това само катерене. Катеренето, за което сме тук, и за което толкова копнеем. 
Вадим сандвичи. Похапваме. Притягаме ремъците на полупразните раници. За пореден път отправяме жадни погледи към леда и поемаме по обратния път.
Пробиваме си път по склона към леда.
Вечерта х. Рилски езера е пълна до пръсване. През цялото време засичам познати лица. Всички са тук със ски или сноуборди. След обилната вечеря, полята с бира разговорите са още по-приятни.
Неделя, 13.01.'13: Ставаме в 05:00 ч. След закуска и кафе поемаме бързо по вече утъпкания път. Времето е кристално ясно. От хижата до камъка с инвентара стигаме за 70 минути. А вчера!? Вчера ни бяха необходими около четири часа.
Дамян се е надъхал зверски още от вчера. Не дава и дума да става някой друг да води първо въже. Вертикалния леден участък във втората половина от въжето го е амбицирал страхотно. Докато с Мулето си нагласяме котките, той вече е отпрашил нагоре с пълна раница и докато се усетим е преполовил разстоянието. Не спорим за реда на водене. Ясно, че му е голям мерак да се порадва на ледената вертикала. Аз ще водя втори, а Муленцето без ропот приема трето въже. ОК, давай!
Дамян в началото на първо въже.
За пореден път вятърът ни засипва със снежен прах.
Дамян смело потегля напред. За разлика от вчера мъглата липсва. Поривите на вятъра обаче постоянно ни засипват със снежен прах и то често. В такива моменти Дамян застинал на място стиска здраво сечивата, наведен надолу, замижал, сипе яростни ругатни. Видимостта е нулева. Ние с мулето отдолу, закрити с качулките стоим и чакаме халата да отмине. При всяко подобно навяване намирам и положителна страна. Изчистването на площадката, на която пак ни е засипало до колене ми дава повод да се раздвижа и да се стопля. 

Дамян в горната част на отвеса.





Поредното изчакване на място изпива силите на Дамян и той полита надолу. Стоян обаче е непреклонен и го спира на място. Прилив на ярост изкарва поток от благословии към сипещия се сняг. Малко почивка и Дамян продължава нагоре. Скоро излиза на удобно за площадка място. 
Стоян на първо въже.
Хайде Муле, ние сме! Тръгвам втори, а Стоян малко изчаква.
Стоян наближава площадката.
Сипещият се с вятъра сняг често ме кара да крия лице между лактите. Снежинките се забиват като остриета в откритите части.
Малко по малко напредваме. Колкото и да не ми се иска ледени късове летят надолу и често удрят Стоян, което го кара да спира, за да се пази. Събираме се на площадката и бързо прехвърляме инвентара. Мой ред е да водя. Напредвам полека. През цялото време докато катеря си мисля, колко ми е необходимо да засиля тренировките на стена със сечивата, а докато тръгнем за Жорас не трябва да изпускам и уикенд с катерене, за да се доближа поне до желаната форма. Навивам поредната цев в началото на няколко метрова вертикала. В края й съм вече толкова изпомпан, че предмишниците ми ще се спукат. Със стиснати зъби забивам котките и сечивата все по-нагоре и накрая излизам запъхтян върху ледената гъба. От тук нататък леда вече не е толкова монолитен. Тук таме се виждат скала, туфи и снежни петна. Намирам места за още две цеви като втората влиза през твърда кора и по-рехав лед отдолу. Ясно, с ледът сме дотук. Следват камък, туфи и твърд слой сняг, в който клюновете на сечивата и зъбите на котките държат доста добре. Набирам височина без никаква възможност за осигуровка. И така около петнайсетина метра, когато почти достигнал снежния склон, отделящ ни от продължението по стената на Езерния връх, въжето свършва. ОК, ще организирам площадка.
Започвам трескаво да разчиствам снега по скалата. Пред мен не става. Малко наляво... още малко... пак не става. Нито цепка за клин или джаджа. Поглеждам надолу и виждам липсата на примки по въжето далеч надолу. Не смея много да мърдам, падането би било прекалено голямо. Опитвам надясно. Усещам отдолу как някой от двамата ми приятели подръпва въжето. Не дърпайте бе хора! Не дърпайте, търся къде да направя площадка! Времето тече и сигурно им е студено. Чистя, чистя снега и по скалата разкривам цепка. Обнадежден пробвам клин да забия. Не влиза. Цепката е глуха по цялата си дължина. Ето и друга, но и тя не става. Отдолу подръпват въжето отново. Хора-а-а, не дърпайте! Викам, но едва ли някой ме чува. На 60 метра по-долу при тези пориви на вятъра сигурно гласът ми не стига. Пред мен! Ето пред мен има цепка. Избирам си клин и докато бия камъка се спуква и се отцепва парче колкото юмрук. А-а-ах! Давай наново. Влиза. Влиза до дъно и се включвам в него веднага. Чистя снега наоколо, за да намеря и друга възможност. Някой подръпва въжето. Не мога да ви приема бе хора-а-а-а! Нямам сигурна площадка. Глухата цепка! Най-малките френдове! Metolius-а не пасва. Малкия, онзи Camelot  с нуличките, малкия сив приятел лекичко се провира и заклещва. Дръпвам рязко няколко пъти, за да се уверя, че е на място. И сега!? Сечивата ще бъдат третата точка. Забивам клюновете в туфата до дъно и обединявам всичко. Добре, давай. Обирам въжетата. След малко едното отпуска. Червено. Дамян е тръгнал. Малко по-късно и Стоян потегля. Обирам ги плътно, за да няма динамично натоварване на площадката в случай, че някой увисне.
Поглед от площадката в края на второ въже.
Идва Дамян. Скоро и Стоян пристига. Съветвам ги да забият сечивата и да се осигурят и на тях. 
Часовника показва, че сме катерили прекалено бавно. Желанието си да се изкатерим до горе отменяме за друг път. Решаваме, че е най-разумно да избягаме от стената по траверса. Дамян съжалява, че за трети път му се налага да предприеме подобно действие. 
Нищо, пак ще дойдем, здраве да е!
Сандвичи, вафли, малко чай и започва прехвърлянето на инвентара. Стоян е готов, хващам го през протриващото и тръгва. Затъва дълбоко в снега и придвижването е трудно. Давай Муле, изяж го, давай към скалата отсреща! Виждам притеснения му поглед. Виждам го и ми се ще по-скоро да е преминал вече ей там, от другата страна на снега, по-близо до здравия камък. С Дамян обсъждаме дали нямаше да е по-добре площадката да е около 15 м. по в ляво, където се вижда син лед, организирана на няколко цеви. Може би да. Вероятно, но докато катерех тук ми се стори, че е по-подходящо, а и последната цев не ми хареса как влезе. Давай Муле, давай да се махаме от тоя сняг. И всичко тръгна...
Сякаш планината се изсипа. Сред цялата, изливаща се като вълна снежна маса като че ли мервам Стоян и чувам гласа му. Забивам глава към скалата и усещам сипещите се удари по гърба ми. Бият ме буците, а аз стискам с все сила въжето. Държа те Стояне-е-е!

Сега пред компютъра чукам по черните бутони и хлипам. Сълзи бликат в очите ми. Защо бе, нали всичко мина!? Всичко мина, а там на момента дори и не беше страшно. В един миг всичко беше мъгла. Ах, как ме цепи главата!

Стискам и не смея да мръдна. Стискам, навел глава, а с рязкото дръпване, когато вероятно Стоян е друснал на въжето политам. И тук времето спира. Всичко е бяла, плътна мъгла. Усещам, че падам, но някак всичко е бавно. И сега? Това ли беше? Летя или плувам в белотата? Бях с лице към скалата, с гръб към ефирния въздух. И сега се усещам така. Нищо не се е променило. Май съм се свил, притихнал за близката среща. Май още стискам въжето в ръце. И летя, или плувам, падам, потъвам. Бавно. Бавно.
Тихо. Нищо не чувам. Не викам. Нося се бавно. Потъвам. Белота. Спокойствие. Тишина.
Искам да стана-а-а-а. 
Под снега ли съм? Сигурно съм затрупан. 
Оглеждам трескаво наоколо. Белотата я няма. Всичко е буци. Плътни снежни буци са разпилени навсякъде. 
Отгоре съм, на снега. А защо не мога да мръдна? Къде са момчетата? Дамяне!? 
Дамян е до мен. И двамата сме надолу с главите по склона. Ставам. Ставам. Ама как, не мога да мръдна. Като пашкул съм омотан във въжета. Всичко е някаква каша. Инвентар, въжета, Дамян. Дамян стене за помощ. Дамяне, не мога да мръдна! Нож! Имаш ли нож? Успявам да си освободя ръката.
Има! Чудесно.
Давай го братле, давай да режа.
Нещо ужасно ме дърпа надолу. Поглеждам. Виждам изпънатото въже и някъде трийсетина метра надолу май е Стоян. В един глас с Дамян се провикваме "Муле-е-е!?" 
Навдига се глава и ръка се подава. Помахва.
Добре, и Мулето е отгоре и се движи.
Дамян ми подава ножа. Тежко е. Дишането е тежко, болят ме гърдите и хрипат. Вкус на кръв ми изпълва устата. Плюя. Червено. И режа. Ама как ще режа въжето!?! Режа. Трябва да стана и режа. Първо онова, което отива към Мулето. Режа и напъна спира. Дамян продължава да стене. Кракът му е счупен. Режа. Всичко е вече на дреб и се изправям. Изправям се-е-е, мога да стана. Мога да стана-а-а-а-а! Боли-и. Защо така ми хъркат гърдите, защо, нали ставам и жив съм, а тази кръв?! Дамян стене за помощ.  Хващам го за раменете и дърпам да го наместя. А кракът му се влачи като гумен. Левия крак е в подбедрицата сякаш без кости. Ясно, строшен е ужасно. Студено. Стоян се обажда отдолу. Студено е. Замръзва ми ръката. Ръкавицата ми е двайсетина метра нагоре по склона. Хуквам, трябва да бързам, помощ е нужна. След няколко крачки усещам силната болка в гърдите и се задавям. Боли. Вратът ме боли и рамото. Плюя. Кървави куршуми политат в снега. Взимам я. Слагам си ръкавицата и се спускам надолу към Мулето. 
Идвам Муле!
Дамян май говори с някой по телефона.
Стигам до Стоян, а той се опитва да стане, но не може. Снегът е затрупал всичко навързано по него и режа. Режа с ножа безмилостно всичко, което докопам, защото Стоян трябва да се изправи. И става. На крака е, но го болят гърдите. Устните му са целите в кръв. Плюем и двамата и се споглеждаме. Мулето казва, че това е лошо.
Как бе Стояне, нали сме прави, живи сме, живи ли сме приятелю? Защо сега това хъркане в гърдите. И кръв.
Дамян иска помощ. Вече даже ни псува. Разбирам го, болката сигурно е ужасна. 
112! Набирам. Ало, помощ, бутна ни лавина. Стоян тръгва към Дамян нагоре. Обяснявам точното място. Северната стена на Езерния връх, по склона над езерото Близнака. Бързо! Паднахме от 100 метра. Един със счупен крак, а двама плюем кръв и имаме болки в гърдите.
Набирам Жеко. Не вдига. Никола... не вдига. Соте.
Соте, лавина, събори ни от площадката. Идвайте вуйка, имаме нужда от помощ.
Дамян е започнал да се шинира. Стоян се включва. Прибирам телефона и отивам при тях. Кората от гърба на раницата, две щеки и връзваме. Наместваме раниците под него. 
Аптечка! Имаме ли аптечка? Да, някъде в раницата на Дамян е. Стоян вади два аналгина и ги давам на Дамян да ги сдъвче. И после малко вода.
Звъни телефона. Запрян Хорозов е. Казва, че идват. 
Добре! Хайде по-скоро!
Увиваме Дамян с термо фолио. Закопчаваме му пухенката от всякъде. Само очите му се виждат.
Звъни телефона. Никола казва, че тръгват. 
Звъни телефона. Жеко тръгва от Белмекен.
Всички идват на помощ!
Някой се движи през езерото. Идва човек. Нарамил е лопата. Пристига с термус, пълен с чай. Казва се Илиян и ни е гледал през цялото време от х. Рибни езера. Дамян изгълтва чаша от топлата течност, докато Илиян вади още едно фолио, което също слагаме върху нашия пострадал приятел. След кратък разговор по телефона и още около двайсетина минути пристига Деси, приятелката на Илиян. Носи спален чувал и шише с топла вода.
Благодаря ви добри хора! 
Те също са се обадили на 112.
Времето тече. Неколкократно се чуваме с Никола. От него получаваме само добри новини. Идва отряд от ПСС. Идва малък хеликоптер от Боровец. Тръгнал е и голям, военен хеликоптер. Радостта ни е неописуема.
Дамян трака със зъби и се опитваме да се майтапим с него, за да не се отпуска. Държи се мъжки. 
Минава време. Започва полека да притъмнява. Илиян и Деси поемат надолу, за да не останат и тази нощ на хижата.
Тихо! Тихо, тихо, чува се нещо! Бръмчи хеликоптер. След малко се появява в небето и започвам да махам. Прави кръг и след малко вече не го виждаме. Появява се пак и отново изчезва. Шумът също заглъхва. Идеята ми как с въже се спускат спасители, носещи носилка, като в Алпите, качват в нея Дамян и го прибират се стопява мигновено. Наляга ме ярост, но явно ще трябва още да чакаме.
Съвсем скоро отново се чува рев на двигател. Моторна шейна. Появява се втора и летят по равната снежна повърхност. Спират под нас в основата на склона и се разбираме, че трябва носилка. Едната шейна полита обратно и след малко се връща. Човека води помощ. След него се носят още две шейни, като едната тегли корито. Всички скачат и тръгват нагоре към нас.
Обясняваме какво се е случило. Момчетата вадят каквото е необходимо и се залавят да шинират допълнително крака на Дамян. Предлагат ни и по нещо за хапване. 
В небето изниква и обагрен в тъмно зелено металния ангел, който толкова много очаквахме. 
Д-р Демирев дава указания, докато момчетата трескаво нагласят Дамян за пристигащата носилка. 
И вече всичко е помощ. Хора всякакви. Доброволци, отряда от ПСС, пилоти със зелени каски, доктора. И вече спокойно е. В цялата заформила се суматоха спокойно е. Има хора край нас и всички помагат.
От тук по шейните и с тях до хеликоптера, а с него до София. Линейка. Военномедицинска академия.
Живи сме!

Безброй благодарности на всички, които помогнаха всячески!

Благодаря на:
Илиян и Деси.
г-н Запрян Хорозов
г-н Кирил Русев
Момчетата с моторните шейни
Доброволците от ПСС
Планинските спасители от отряда в гр. Дупница
Екипажа на хеликоптера от база Крумово
д-р Красен Демирев
Лекарите от Военномедицинска академия
Сотир Стойчев
Никола Леваков
Жеко Вътев
всички, които се отзоваха на зова за помощ!

Благодаря на всички наши приятели, които ни обгрижваха в болницата!

Благодаря на всички, които проявяват съпричастност за набавяне на необходимите средства за извършване на належащите операции за възстановяване на крака на Дамян!

Да помогнем на Дамян!