Служителят на BD Крис Томас (Chris Thomas) изкачва Aguja Guillaumet в Аржентина, Патагония

Една история за тръпката от катеренето. Разказ, описващ обаянието и суровите условия на Патагония, представен от екипа на Black Diamond.

Понеделник, 7 юни, 2010 – съобщение от екипа на BD

Служителят на BD Крис Томас (Chris Thomas) изкачва Aguja Guillaumet в Аржентина, Патагония

Мениджърът на службата за гаранционно обслужеане на Black Diamond Крис Томас (Chris Thomas) изкара три седмици и половина по-рано тази година в Аржентина, Патагония, чакайки и надявайки се да покори един от зашеметяващите върхове в района. По-долу е доклада за неговото пътешествие с всички детайли, заедно с няколко страхотни снимки и видео от неговия партньор , катерачът фотограф Бен Дито (Ben Ditto).

---

Никога не съм си мислил, че бих отишъл в Патагония. Да, дърховете и кулите са толкова островърхи, колкото изглеждат, цепнатините са зашеметяващи и красотата е несравнима. Твърде обичайни са обаче историите за катерачи, прекарващи месеци поред в района и поради ужасното време нямат шанса дори да използват инвентара си. Не мислех, че мога да понеса това.  Ставам неспокоен ако спя до по-късно от 7:00 сутринта – какво ще правя ако трябва да чакам в палатката няколко седмици?  Отговарях си, че ако чакам достатъчно дълго ще получа шанса да изкатеря нещо, но израженията по лицата на хора, покрити със скреж и истории за хора, буквално издухани от непрестанния западен вятър упорито си проправяха път в мислите ми
Всичко се промени това лято. След окончателното завършване на Harvard Route на Маунт Хънтингтън (Mt. Huntington) в Аляска, се почувствах сякаш съм свалил огромна тежест от раменете си. Нямаше да се налага да се връщам на ледника Токоситна повече (Tokositna Glacier).  В началото беше приятно да бъда ОК с това да не ходя в планините повече, да бъда задоволен. Колкото бързо обаче избледняха спомените за измръзнали пръсти, крайно обезводняване и халюциногенно изтощение, толкова бързо избледня и наркотикоподобното възвишаване, получаващо се след невероятно приключение. Имах нужда от още. КАтеренето по катерачните обекти не беше задоволително. Но сега, следващия въпрос: Къде?

Бен Дито (Ben Ditto) се разхождаше в офиса на службата по гаранционно обслужване тук в SLC и полушеговито попита дали искам да отида в Патагония тази зима. Без миг колебание, изненадах дори себе си с положителния отговор. Няколко подгряващи пътешествия до Боузман (Bozeman) и Оурей (Ouray) за малко алпийско катерене и не след дълго се озовахме в Ел Чалтен, for some alpine training, and before long we found ourselves in El Chalten, отправили поглед към масивните гранитни кули в Патагония.

Бях изненадан при пристигането ни от перфектното като на снимка време. Трите дни пътуване взеха своя дан, но въпреки умората стегнахме раниците си и се подготвихме за незабавно тръгване, без да пропиляване безценното високо атмосферно налягане. С погледи, отправени към Поансенот (Poincenot), се заредихме с бифтек и мате, нарамихме раниците и закопчахме палатките.

Десет крачки след началото на приключението ни с Бен се спогледахме и разбрахме, че се издухваме – нуждаехме се от сън преди да се впуснем в 30-часово усилие без почивка. Това просто не се случваше, бяхме изтощени преди дори да напуснем лагера. Нагласихме се за заминаване в 6:00 сутринта на следващия ден, но вместо да тръгем към върха, просто скрихме инвентара си на Пасо Сюпериор (Paso Superior) в снежна пещера и слезнахме в града, за да изчакаме следващия прозорец с добро време, когато ще сме отпочинали и готови за действие. Поансенот щеше да е приятен, но ние имахме по-големи цели за нашето пътуване и не искахме да рискуваме да пропуснем опит по Касарото Пилар (Cassarotto Pillar) на Фиц Рой, защото бяхме пропуснали оскъден времеви прозорец през първия ни ден в района.  

Няколко седмици по-късно: не един период от хубаво време беше продължил повече от 12 часа. Бяхме залепнали за мониторите на компютрите ни, проверявайки последните метеограми и постоянно кроейки планове за времето. Занимавахме се с катерене в района и консумирахме mucho litros бира с нашите приятели в града, но всеки ставаше все по-неспокоен. Дойдохме, за да катерим в планините и като пиянките надничащи през прозореца на затворения бар, се нуждаехме от действие.  

18-часов времеви прозорец се очакваше до ден-два, и въпреки че бяхме скептични, тъй като нямахме нищо по-добро за вършене се качихме до Пасо Сюпериор в яростна виелица, планувайки да сме в готовност за опит при проясняване на времето. Ежедневните туристи ни гледаха сякаш сме луди, когато им споделяхме плановете си, но това смо ни предисвикваше още повече. 

След мразовита нощ в снежната пещера се събудихме за наистина срреалистична гледка – поглед в близък план на групата на Фиц Рой - обсипана със скреж и сняг. Щеше да отнеме известно време всичкия нов сняг да се поразчисти и Касарото Пилар (Cassarotto Pillar) не беше изключение. Планувахме нощно тръгване за опит на маршрута Уилянс (Whillans Route) на Поансенот (Poincenot), единственият маршрут, който решихме че може да пробваме, имайки предвид условията. Излежавайки се на слънце и изяждайки колкото е възможно храна в такава вдъхновяваща алпийска обстановка беше великолепен начин за изкарване на следобеда!

Въпреки, че духът беше приповдигнат и имахме прилив на сили, се върнахме обратно, едва достигнали бергшрунда в дълбок до гърдите сняг – лавинната опасност беше твърде голяма и високите стотици метри скали точно под нас привличаха вниманието ни. Отново обратно в лагера и обратно в Ел Чалтен. Трябваше да съм на автобуса за Ел Калафате само след три дни, времето беше нестабилно и всякаква възможност за изкачване на нещо голямо изчезваше. Въпреки безделието, бях облекчен – не трябваше да се притеснявам за времето и това, което щяхме да катерим беше добра възможност за упражнение. Бях доволен да направя няколко разходки през следващите дни, да покатеря на боулдъри и дори да свърша малко работа преди да се върна в SLC. Спрях да гледам метеограмите.

Два дни преди заминаването ми, Бен замисли план с намерението да ме изкара от спокойното ми състояние.  Ще тръгнем тази нощ, в полунощ, на сложна мисия, притиснати до стената на Гюйламет  (Guillaumet), по класическия Gullot Route. За следващия ден се очакваха около 8-12 часа затишие на времето, точно колкото да се качим и да слезем. Това не беше маршрура Ферари (Ferrari Route) или Касарото Пилар  (Cassarotto Pillar), но по дяволите, това със сигурност ще е по-добре отколкото да си тръгнем с празни ръце.

Тръгнахме си от домашно парти в Чалтен към полунощ, хванахме си такси до началото на пътеката при слаб дъжд. 1600 метра над нас се издигаше Aguja Guillaumet. Докато вървяхме покрай коритото на реката и се промъкнахме покрай станцията за плащане на такса при Пиедра Фрайле (Piedra Fraile), слабият дъжд се превърна в силен порой, а докато се придвижвахме по скандалният Полски хълм (Polish Hill), силният порой се превърна в брутална виелица. Поривите на вятъра ни връхлитаха на всеки няколко крачки и двамата бяхме измокрени до кости. Все още обут с обувките за бягане, отчайващо се нуждаех да открия място, за да ги сменя, но не намирайки къде да се скрия от лошото време, не можех да рискувам да измокря босите си крака и единствения си чифт резервни чорапи. В затрудняващия ни в ранната сутрин мрак сме пропуснали критичния завой към Пиедра Негро (Piedra Negro), и се оказахме вторачени челник, осветяващ палатка 300 метра по-надолу – бяхме прецакани. Ядосани на себе си за грешката, се спунахме бързо по каменистия баир, който бяхме изкачили с толкова усилия, и  се заоглеждахме за пещера, надвиснала скала, или свободна палатака, където да изчакаме отминаването на бурята. За щастие, група Аржентински катерачи беше достатъчно щедра да сподели с нас палатката си,  така че се сгушихме в тясната квартира и няколко часа си разказвахме вицове, истории и шеги, докато чакахме времето стане малко по-приятно. 

Точно като по часовник, около час преди изгрев, ветровете утихнаха, снеговалежът спря и беше време да се размърдаме. Отне ни още около час да стигнем до основата на маршрута, без да броим 20-минутната дрямка, излежавайки се на слънце под Paso Guillaumet. 

Разбрахме се да минем солово началния кулоар, което направихме, за да преминем извънредно бързо. Имаше перфектен лед и сняг по целия път до билото. Катеренето през цялото време беше интересно и в нито един момент безкрайно трудно, и цялото чакане, и разходката в дъжда се оказа че са си заслужавали. Следвахме оформеният като острие гребен в продължение на няколко въжета с къси боулдър пасажи с категория до около 5.9 по перфектен гранит, крещейки по целия път. Гледките към ледената шапка, Пиерджорджо (Piergiogio), кулите Торес (the Torres), и разбира се Касарото Пилар (Cassarotto Pillar) на Фиц Рой (Fitz Roy) накараха устите ни да се разпенят!

Задължителни снимки на върха, предшестващи неизбежното спускане по маршрута, последвано от 1600 метра, разбиващ коленете преход надолу до реката. След няколко неуспешни опита по-късно да се качим на стоп се предадохме и си хванахме такси до града, където вероятно чухме най-пронизителното „пссссст” от отваряне на бира!

На края, казвам го с усмивка на уста, да отида в Патагония и да бъда притиснат от времето беше едновременно по-различно и по-лошо от първоначалните ми страхове. Не е толкова лошо да чакаш високото атмосферно налягане -  It’s not so bad waiting around for high pressure - висенето е първокласно. Изобилни количества превъзходен бифтек, червено вино и добри приятели, правят приятно приятно изчакването дори на най-лошите бури. Да изкатерим Guillaumet беше страхотно, но да се хвърлим в още един въртоп като идея-фикс се загнезди в умовете ни. Имам чувството, че този път ще е по-трудно от последния. Серо Торе и Фиц Рой! Тъй като порочният кръг продължава, перфектният като на снимка хоризонт на Патагония е тежък товар за моя гръб и моя мозък. Ще се върна!

http://vimeo.com/12374399