вторник, 28 декември 2010 г.

Експедиция Серо Торе 2010 или една история с продължение

           През 2009 г., запален от разказите на Никола и Соте за първи път стъпих в Патагония. Това бе началото на една история, която след повече от година получи своето продължение.  
           От 25.11.2010 до 23.12.2010 г. Никола Леваков, Сотир Стойчев и аз проведохме експедиция "Серо Торе 2010" в Патагония, Аржентина.                                                             
Целта ни бе изкачване на вр. Серо Торе (3 128 m.) по маршрута Компресор (VI 5.10 A2, 900m, Alimonti-Angeli-Baldessari-Claus-Maestri, 1970). При подходящи атмосферни условия освен на Серо Торе, желанието ни бе да направим изкачване и на някой от съседните му върхове (Torre Egger, Punta Herron, Cerro Standhart).
Искрени благодарности на ekipirovka.com, БФКАТД "Сърнена гора", гр. Стара Загора и "Емона" за оказаната финансова подкрепа, без която идеята ни да опитаме силите си по върховете на Патагония нямаше да бъде реализирана!
      
            Серо Торе е зашеметяващо заострен връх в Патагония в близост до южния край на Аржентина и Чили. Разположен е на територията на Парк Насионал Лос Гласиарес (Parque Nacional Los Glaciares) в Аржентина на север от Национален Парк Торес дел Паин (Torres del Paine National Park ) в Чили. Той е най-високият от четирите върха по протежение на източния ръб на Патагонската ледена шапка (другите са Торе Егер (Torre Egger), Пунта Херон (Punta Herron), и Серо Щандарт (Cerro Standhart). Серо Торе е един от най-желаните върхове на света заради техническата си трудност.
            Върхът до момента не е изкачван от български алпинисти, което бе една от причините той  да се превърне в отправна точка на нашите амбиции. Още повече, виждайки Серо Торе на живо, бидейки в Патагония, в района на вр. Фоц Рой през 2009 г., бяхме завладяни от магнетичната му сила.
            Изкачванията обикновено отнемат от три до осем дни, въпреки че изкачване е осъществявано и за ден и половина.
         
            Един от най-добрите начини за достигане до Серо Торе е през гр. Ел Калафате и от там до Ел Чалтен. Именно по този маршрут пристигнахме. Никола и Сотир са в Патагония вече за трети път, а аз Григор съм за втори и знаем какво ни очаква. Тази година пътуването ни е организирано перфектно от Никола. Имаме самолетни билети за полети София-Франкфурт, Франкфурт-Буенос Айрес, Буенос Айрес-Ел Калафате и обратно. От Ел Калафате покрай ез. Виедма до Ел Чалтен стигаме с бус, който ни чака на летището, благодарение на вече установената връзка със Себастиан, който е собственик на хостела, в който отсядаме и в който без заплащане оставяме багаж и провизии докато сме в планината.
            Ел Чалтен е портата към Серо Торе. Градчето е Аржентинската „Национална столица на трекинга” и предлага много от услугите, които са необходими преди подхода за Серо Торе, Фиц Рой или който и да било от съседните им върхове. Пътеките водят началото си от Ел Чалтен. Лагер Д’Агостини, в близост до основата на Серо  Торе е отправна точка за много от изкачванията на върха.

На 27-ми ноември се отправяме към Рио Бланко. Рио Бланко е лагерът за алпинисти, разположен в гората, в близост до пътеката по трека за Лагуна де лос трес (Лагуна де лос трес – Долината на трите езера: отправна точка за голям брой трекери, прииждащи от цял свят и междинна точка за алпинистите по пътят им за достигане в подножието на Фиц Рой и съседните му по-малки върхове). До него от Ел Чалтен стигаме за два часа. Опъваме палатката и се чувстваме сякаш сме си у дома. Не веднъж това ще е за нас мястото, символ на разкош и удобство с дървената барака, в която може спокойно да си сготвим и да се подслоним, и прекрасните места за опъване на палатка. Идваме тук с намерението за “загрявка” да изкатерим Агуя Сент Екзюпери (Aguja Saint-Exupéry, 2558 m. - на снимката вторият отляво на дясно), тъй като миналата година успяхме да стигнем до средата и сега сме решени да стъпим на върха.
-                           Маршрутите на Aguja Saint-Exupéry:  http://pataclimb.com/images/climbingareas/chalten/fitz/exupery_E_01.jpg

            На 28 ноември се изкачваме до Лагуна де лос трес, за да се ориентираме какво е положението. Привидно доброто време ни дава надежди, че може и да сме късметлии. В следващите дни обаче духва обичайният вятър, който си довежда и дъжд. С Никола избираме слизане до Ел Чалтен, а Соте решава да остане на Рио Бланко. Една нощувка в селото и се връщаме обратно. Следващите няколко дни не са обнадеждаващи и сме принудени да изчакаме докато се отвори така желаният прозорец. По време на престоят ни в Рио Бланко се занимаваме с обичайните неща за “убиване на време”. Шахът, който си беше в бараката и миналата година привлича вниманието на Соте доста често и с Никола партиите са интересни, докато аз съм доста слаб противник. Всеки пришълец е добре дошъл да си пробва силите, въпреки че рядко се случва, тъй като може би поради това че летният сезон още не е започнал, хората са малко. Четенето на книги е друго занимание, с което запълваме част от времето си. Както и миналата година, по предварителна уговорка всеки носи по една книга, която да може и другите двама да четат.

            По прогноза 4-ти декември трябваше да е един от не особено приятните дни, но слънцето така се е облещило, че ни се иска да сме вече по тура. Раници на гръб и газ нагоре. Привечер сме при “пещерата”, сравнително удобно място за пренощуване. Т. нар. от нас пещера е пространство под голям камък, в което могат да се вмъкнат няколко човека и да изкарат през нощта няколко часа, или да се подслонят при лошо време. От тук сме на около 2 часа ходене от началото на маршрута, който сме избрали. В 01:00 ч. през нощта будилника ни изважда от унеса, който трудно може да се нарече сън. В 02:30 ч. след топла супа и инстантно кафе тръгваме нагоре. Лесно се ориентираме, тъй като миналата година вече сме били тук. Стигаме до ледника и слагаме котките. Има мъгла, която на моменти се разсейва и се опитва да духа вятър. Заобикаляме големите цепнатини по ледника и дори използваме въжето, за да сме по-сигурни, че ако някой пропадне няма да има проблеми. Доста се двуомим какво да правим, тъй като времето не е обещаващо. На разсъмване (около 05:30 ч.) все пак Никола повежда по тура. 
Мъглата се разсейва и сякаш времето се отваря. Този път може би ще успеем! В 10:00 ч. сме почти до средата на тура, обаче започва притеснително да духа. След кратко обсъждане решаваме да не рискуваме, а да поемем надолу. Вятърът се засилва. Пускаме рапелите възможно най-бързо и скоро сме долу. Докато пресичаме ледника поривите стават неудържими. Неведнъж се налага да залягаме на снега със забити сечива, иначе вятъра ни носи накъдето си иска. Веднъж в съсредоточението си да намеря правилното решение от къде да заобиколя появилата се пред мен цепнатина поредният порив ме събаря и ме претъркулва. Още ме е яд как си разпрах панталона с котките! Вали и сняг, който по-надолу се обръща на дъжд. Докато стигнем в пещерата сме целите мокри. Топла супа, “3 в 1” и няколкочасова почивка в чувалите. Изгледи да се оправи времето няма. Вятърът не стихва и си носи дъжд. Нямаме друг избор, освен да натъпчем раниците и да си стигнем до палатката. Мокри сме и е студено. На кой му пука! Пука ни, че не успяхме. Ветрееееееееееееееее!
            Пак сме в Ел Чалтен, пак сме пред компютъра и гледаме метеорологичните прогнози, пак кроим планове. Връщаме се в Рио Бланко за пореден път. Събираме си багажа, като оставяме неща, които считаме че не са ни особено необходими и се отправяме към лагер Д’Агостини. Време е за Серо Торе. Или поне се надяваме да му е дошло времето. Пристигаме по пътеката, която за Никола и Соте вече е позната, а за мен напълно нова и ни посреща “нашият любим” вятър. Всичко нагоре е в мъгла, а поривите са силни и дълготрайни. На 10-ти декември поемаме нагоре с идеята да се установим на бивак Норуегос, доста близо до Серо Торе. Натрупал е пресен сняг и прехода ни отнема 10 часа. Налага се да бием пъртина. На около час преди бивак Полакос ни настига група от около десет италианци и следващите ги “хитри” американци, които вървят в стъпките им. Оставяме всички да вървят напред, понеже вече около 7 часа ние сме първи по неутъпкан сняг и искаме да отдъхнем.  На Норуегос си организираме приличен бивак. Тук под големи камъни има удобни места за бивакуване. Под един такъв камък изчистваме снега и дори успяваме да си опънем палатката. Чудесно! Организиаме си и кухня на сравнително заветно място. През 2008 г. Никола и Соте са скрили инвентар под един камък и всичко си е там почти непокътнато. Почти, защото мишките са гризали найлона, в който всичко е увито. Има лопата, газови бутилки и други полезни неща. Серо Торе се извисява внушително над нас, а от другата страна на долината гледката към Фиц Рой е удивителна.
След обмисляне на ситуацията и преценка, че времето не е подходящо за Серо Торе решаваме с Никола да се пробваме на Торе Щандарт.
-                           http://pataclimb.com/images/climbingareas/chalten/torres/egger_standhardt.jpg
Exoset (500m 6a WI5 MI3) е може би по силите ни и смятаме да се насочим към него. На 12-ти декември тръгваме тримата – Никола, Соте и аз през ледника, да си направим следи, за да преминем по-лесно рано сутринта на другия ден. Соте е твърдо решен, че на другия ден няма да е с нас, тъй като счита, че целта ни трябва да е единсвено и само Серо Торе, въпреки че болките в кръста го съсипват. С Никола стигаме почти под тура и се връщаме. Докато слизахме надолу четири човека запъплиха от ледника нагоре. Късен следобед е. Обратно в Норуегос приготвяме инвентара и навивам часовника за 03:00 ч. Четиримата, които видяхме да отиват  нагоре се изгубиха някъде под стената на Торе Щандарт. Явно призори са решили и те да атакуват. 
            Цяла нощ вятърът не стихва. По прогноза би трябвало да ни очаква сравнително добър ден. Часовникът звъни. Вятърът все още бучи. Барометърът отчита, че налягането в последните шест часа само се понижава. Решаваме да поспим още час и тогава да помислим какво да правим. В 04:00 ч. положението не е по-добро. Решаваме да не рискуваме. Сутринта и четиримата от вчера слизат надолу. А сега какво? На никой не му се говори. Всчико в раниците и към лагер Д’Агостини. От там с Никола слизаме до Ел Чалтен да пишем по едно електронно писмо, да се изкъпем и да видим прогноза.
            ОК! Има изгледи след няколко дни да се отвори прозорец от два дни. Какво да правим?! Решаваме, че за това време имаме две възможности - Aguja Saint-Exupéry или западната стена на Фиц Рой по Суперканалета (1600m 6a+ 85°) (http://pataclimb.com/images/climbingareas/chalten/fitz/fitz_NW_01.jpg). Дейвид – англичанин, който е отседнал в хостела, в който сме и ние е останал без свръзка. Датчанина с който бяха заедно си е тръгнал. Дейвид е навит за Суперканалета. Преди две седмици е ходил до под тура с двама американци, но поради силния вятър са се върнали без опит за изкачване. Разбираме се ако Соте е съгласен да се разделим на две свръзки и да атакуваме едновременно. Ако ли не, тръгваме Никола, Дейвид и аз. Докато вървим към Д’Агостини обсъждаме с Никола как да склоним Соте за някой от двата варианта, тъй като той държи за опит по Компресор на Серо Торе. Според нас обаче времето не е добро за там и нямаме никакъв шанс да успеем. Пристигаме на Д’Агостини и започваме разговор със Соте. Той обаче е непреклонен и в крайна сметка решението е да се върнем на Рио Бланко, Соте да остане там, а ние с Никола продължаваме на другия ден към Суперкулоара, срещаме се с Дейвид и правим опит тримата. Добре че Дейвид е с нас, иначе въобще нямаше да се ориентираме как да стигнем до Суперканалета. Вали дъжд и духа, но това за сега не ни притеснява, тъй като прогнозата е че в този ден времето няма да е хубаво, а ни очакват два почти безветрени дни след това. Изкачваме се по стръмна пътека. Наоколо има само храсти и камъни. След това всичко е само камъни. След камъните склон със сняг и стигаме до Пасо Куадрадо. От тук дълго спускане до ледника. Духа и вали сняг. Добре, но нали ще спре! Дейвид днес е гледал прогнозата в Ел Чалтен и синоптиците са казали, че вятърът ще утихне към 21:00 ч. Още може би около час и ще сме при място с големи камъни на 100-200 м. от тура, подхоящо за нощувка. Да ама не. Вятърът е навял много сняг и там където Дейвид и американците са нощували преди две седмици всичко е затрупано. Изморени сме и мокри. Трябва бързо да намерим къде да нощуваме, защото става много студено. В един миг Никола прелита покрай мен и десет метра се търкаля по камъните. Поривът го е отнесъл и дори не успях да реагирам. Ударил си е крака в костта под коляното, но за щастие няма нищо счупено. Намираме удобно място. Заравняваме площадка в снега до скалата и опъваме Здарката. Тримата с раниците се намъкваме вътре. Събуваме мокрите обувки, сменяме чорапите и се увиваме с всички дрехи, включително двата спални чувала, които носим. Топлата супа, чая и шоколадите правят студа по-поносим. Седнали сме на една постелка и въжето. Една постелка имаме зад гърбовете, за да не сме облегнати в скалата. В седнало положение успяваме само да дремем, без да успеем да заспим и на моменти си говорим. Вятърът не стихва и снеговалежът ни принуждава периодично да си изтръскваме “покрива”, защото ни затрупва. 
На сутринта положението е отчайващо. Събираме всичко и поемаме наобратно, обръщайки погледи към кулоара. Връщането е мъчително. Изморени сме и разочаровани. След няколко часа, стъпили на пътеката в гората с Никола спираме за обяд. Дейвид е някъде напред. След обяда и двамата сме заспали на тревата. Ставаме и продължаваме. Пътеката, по която сме поели стига до черен път, който води началото си от Ел Чалтен и преминава през няколко ранчота. Излизаме на пътя на около 13 км. от Ел Чалтен. Решаваме, че или чакаме на стоп докато някой ни качи или нощуваме тук и продължаваме на следващия ден. След около час щастието ни се усмихва и сме в кола. В Ел Чалтен Никола се отблагодарява на човека, който ни е качил като му подарява карабинер. С невероятна благодарност, усмивка на лице и поздрав с клаксон, човекът ни изпраща и продължаваме към хостела. Четвъртък вечер е, 16-ти декември. Уговорката ни със Соте е в петък вечер да се търсим в хостела тъй като при хубаво време два дни вероятно щяха да са ни достатъчни за качване и слизане, или в събота към обяд да отида с празна раница до Рио Бланко, за да свалим всичко каквото имаме там. В петък рабираме, че Соте са го срещнали по дирите ни. Не е издържал и е тръгнал да ни посреща, в случай, че сме се изкатерили и имаме нужда от помощ на слизане. Умуваме какво да правим – дали да се опитаме да го намерим или да го изчакаме. Решаваме да приемем втория вариант с идеята ако в събота до обяд не дойде да тръгнем към Рио Бланко и да го пресрещнем. В събота 18-ти декември малко преди обяд Соте с претъпкана раница пристигна в хостела.  Два дни почивка и сме на път за България.
            Сега съм пред компютъра и си мисля. Мисля си какво се случи и какво?! Сещам се за думите на служителят от  Black Diamond Крис Томас :
“Никога не съм си мислил, че бих отишъл в Патагония. Да, върховете и кулите са толкова островърхи, колкото изглеждат, цепнатините са зашеметяващи и красотата е несравнима. Твърде обичайни са обаче историите за катерачи, прекарващи месеци наред в района и поради ужасното време нямат шанса дори да използват инвентара си. Не мислех, че мога да понеса това.”

            Е?!? Вероятно някой ден и ние ще успеем.  

            Видео от експедицията.

            По време на пребиваването ни в Патагония при срещите ни с катерачи от различни страни получихме информация за успешни изкачвания в района.
-                           Няколко дни преди пристигането ни е осъществено изкачване от две свръзки на Торе Щандарт по тура Exoset, както и солово изкачване на същия, реализирано от американеца Колин Хейли.
-                           Испанци изкачват тура Chiaro di Luna, по западната стена на Aguja Saint-Exupéry (2558 м.).
-                           На 15 и 16 декември две норвежки свръзки изкачват Aguja Poincenot (3002 м.) по Whillans-Cochrane като достигат връхната точка при силен вятър.


                    С подкрепата на:






 



 

6 коментара:

  1. Здрасти,

    Хубав разказ :)

    Може ли да го публикувам и във Вертикален свят ?

    Поздрави
    Митко

    ОтговорИзтриване
  2. Разбира се, че може. Надявам се наистина да е интересен!
    Поздрави и всичко най-хубаво,
    Григор

    ОтговорИзтриване
  3. Гриша, много се вълнувах, докато четях! Успeх е, че сте били там! Успех е, че имате мечта и я преследвате, че сте открили какво ви харесва, занимавате се с него и сте добри в това! Успех е, че като хора знаете кога и как да водите битка с природата и кога да я отложите, защото да си разумен в такава ситуация се изисква огромна воля. Искам да успеете, желая ви го и се надявам още следващата година да имате този шанс!
    Валентина

    ОтговорИзтриване
  4. Здрасти пак :) качих го - http://www.verticalworld.net/articles/article.php?id=385 ако имаш някакви забележки кажи, за да ги поправя :)

    ОтговорИзтриване
  5. Браво!!! Кефя се много на това което правите и как го правите! Това е начина.
    Успех
    Жоро Черния

    ОтговорИзтриване
  6. Гриша БРАВОС!

    За решимостта и страстта пак да идете на това далечно и ужасно място и да се борите и катерите въпреки условията!

    ..и разказът ти е добър, искрен и грамотно написан.

    Този от Black Diamond го е казал много добре, защо много от катерачите не стигат дотам..;-)

    Успех напред и нагоре!

    Боян Петров

    ОтговорИзтриване