понеделник, 22 декември 2014 г.

Кабул

 Съвсем наскоро в процеса на организация и разпределение на задачките Тони писа: "Гриньо - да ни надъхва да се катерим". А ми, хайде момци, давайте да катерим. Обичайно вече докато стане петък ежедневно отделям по някоя минута за прелистване на метеорологичните сайтове и онлайн уеб камерите, където има такива, а те не липсват по местата за зимно катерене. Изключение от известно време насам е х. Мальовица, за съжаление. Всеки път се надявам правилно да съм подбрал мястото и този път не е по-различно. Марто и Рус се изнизаха предпразнично към Анталия, но с Виктор и Тони сме заедно този уикенд в играта. Включва се и Мечо.
Кабул - Източна стена, тур Железник. Мечо на 3-то въже.
Рано сутринта се събираме на х. Скакавица, разделяме се на две свръзки и атакуваме. Времето е неприлично слънчево и топло, но прогнозата е за кисела неделя та реших, че тук е оптималния вариант за оползотворяването и на двата дни за катерене. В този пек, докато се потим по склона към източната стена на Кабул ми се въртят в главата мисли за Централна стена на Враца, Айдукташ, а бе въобще скално катерне по еспадрилки.
4-то въже
Докато Мечо обаче води първо въже нещата постепенно се променят и температурите влизат полека в по-ниски граници. Чувството от преобладаващо колебливо за правилността на взетото решение за катерене тук се измества в по-стабилно и уверено измерение. След като обличам пухенката слагам и бъфче на врата, че дори на моменти си закривам и муцуната. Късния час на тръгване ни сваля надолу от площадката на трето въже, което поради безснежните по скалата условия извеждам без употребата на сечива, на гола ръка.

Вечерта хижата е пълна и дори новите хижари, тъй като сутринта пристигнах първи, споделят с усмивка, че съм им на късмет. Докато раздуваме, готвим и се храним не се отлепяме от печката, а зачервените въглени нажежават още повече мечтите и плановете ни.
В неделя, въпреки желанието ми за още някоя минута излежаване Виктор успява да надделее и скоро поемаме с идеята да изкараме тура догоре. За Тони с пострадало от ледено парче око от вчерашното катерене дестинацията е София. Метеоролозите познаха. Вали сняг от сутринта, духа вятър и разнася мъгли наоколо. Ясно, днес за разлика от вчера катеренето ще си е истинско зимно.
Катеренето тръгва добре. Виктор изтичва първо и второ въже, а на трето въпреки обясненията ми тръгва да траверсира по-рано. Когато успявам да го видя и разбираме, че е сгрешил посоката решава, че връщане назад, поради редките и несигурни осигуровки, няма и продължава. Малко по-късно след като се събираме на импровизирана площадка край голям, нестабилен блок поемам щафетата и се връщаме в тура. Четвърто въже в настоящите условия се оказва голяма лъжица. Когато с Никола и Соте правихме тура преди две години беше топло и скалата чиста. Въжето водих по еспадрили и някак успях да премина ключовото място, макар и изкуствено. Сега всичко е посипано с пудра и въпреки усиленото търсене на места за котвените клинове, така и не успявам да мина пасажа обут с котки и със сечива в ръцете. Ядосан съм на скалата и най-вече на себе си. Чувствам се наказан и шамарите плющят по лицето ми. Неохотно хвърлям погледи вляво и се двоумя за пандюла. Притеснява ме надеждността на котвените клинове, които едва влезнаха и дори висейки на тях очаквам всеки момент летежа надолу. Момчетата долу зъзнат и току виждам как размахват ръце и потропват, за да раздвижат кръвта в крайниците.
Виктор в края на 4-то въже
Предложението на Виктор да пробвам пандюла потвърждава решението. Трябва да тръгна. Леко изнасям тежестта наляво и полека, все пак ще опитам без залюляване, а с траверс, разчитайки на опората на въжето. Мечо по малко отпуска. Изнасям се внимателно и накрая стъпил в мъничка цепка, прилепнал цял на скалата се разтягам диагонално наляво. Бутам синия камелот, включвам въжето и от тук сигурността е вече на моя страна. Клема над него и се чувствам недосегаем за ноктите на гравитацията.  Винкела е леко отворен, а цепката глуха. Все пак намирам място за якор. Забивам, слагам лента и стъпвам в нея. 
Вече виждам площадката но въпросителните с достигането й не свършват. Накрая викам от кеф, а отдолу ме срещат усмивки. Докато Виктор води следващото въже тъмнината постепенно ни обгръща и като светулки осветяваме пътя си. Вятъра не спира и е студено. Слизаме от пето въже и решаваме да си броим за изкачен тура. 
Хижарите ни посрещат притеснени. По новините са съобщили за изгубени туристи, а ние закъсняваме без предупреждение.
Леща, туршия, чай, кафе, събираме багажа и отпрашваме.


Няма коментари:

Публикуване на коментар