vatev: Матерхорн - една мечта по-малко

Преживяване, разказано от Пламена или една друга гледна точка...

Всички за един връх и един връх за всички

Година и половина ми отне, за да успея да я oсъществя.
След като 2017 г. 2 пъти бях в Алпите, на Гросглокнер юни и Гран Парадисо и в Масива Монте Роза октомври, знаех точно и ясно че искам следващата година да опитам да се изкача на Матерхорн.
Нямах и бегла представа през какво трябва да мина, за да успея да се кача. Само знаех че трябва да се науча да се oсигурявам и да мога да боравя с въжета и всякакви други джаджи, на които дори не знаех името.
Есента на 2017 се записах на катерене... ама в зала. Напредък почти нулев.
Веднъж един приятел ме заведе и изкатерихме маршрут на връх Еленка от 5а категория. Бях толкова горда със себе си докато не разбрах, че това е вид загрявка за алпинистите.
Трябваше да търся друг начин да напредна. Реших, че ще се запиша на курс по алпинизъм. Да ама не е толкова лесно. Оказа се, че ако не си изкарал летен профил нямаш работа на зимен. Поразпитах аз насам натам... правилото все същото. Освен мен в курса трябваше да се включат и двама от най-добрите ми приятели, сродните ми души по приключенстване, но и те без особен зимен опит. В крайна сметка се оказваме на клубна среща на АК Млад дихател.
И така Даката каза с усмивка неговото заветно "ДА”, ще ви запишем в зимния ни курс по алпинизъм.
Февруари и март имахме удоволствието да разберем ама баш що е това алпинизъм. Групата се водеше освен от Даката и от Никола Леваков. Толкова много можеш да научиш във всяко отношение.
И така до един уикенд в който не се качих на ледено катерене на Скакавица, там пък се запознах с Григор и така и до днес сме си заедно.
Много е трудно да гониш бързия влак. Tака бих описала нашите отношения в катеренето. Даже когато Гриньо скъса коленни връзки на ски с мен, дори с патерици пак не можехме да го стигнем.
Той беше нашия персонален треньор през последните 6 месеца.
Изключително добре ни организира тренировъчната програма. Проявяваше търпение към нашата неопитност и грешките, които допускахме.
Лично за мен не си представях, че ще се занимавам със скално катерене. И до днес изпитвам панически ужас когато съм на някоя плоча. Страха ме обзема и сякаш освен да се стискам за някоя примка или въжето друго движение не съм способна да направя. Всеки път кото слезех си казвах „край, никога повече на скали” и така до следващия път.
Редовно бяхме на пътеката на Боян Петров с раниците около, 8-10 кг, без щеки.
Кроса стана част от задължителните тренировки.
Беше ми много трудно да съчетавам работата ми като треньор, това да съм майка и да успявам да тренирам на ниво.
Често се случваше нервите ми да не издържат и да плача по някой труден тур, по който не можех да премина. Все си мислех че няма да успея с този връх. Сашо и Гриньо ме окуражаваха винаги когато бях готова да се предам и да се откажа. Даже Сашо измисли какъв ще ми е девиза - "Плача и продължавам".
И така след много сълзи и синини и нерви дойде 12-ти август, време за тръгване.
Най-трудно се сбогуваш с детето си.
Дарина ми беше казала "Не отивай! Искаш да умреш ли!?"
Трудно е да обещаеш, че няма да ти се случи нищо, но все пак обещах че ще се върна и че всичко ще е наред.
Пътя отне 20ч... някак не ги усетихме. Весела компания от 4-ма шофьори. Форда беше натъпкан до дупка.
В Червиния първата работа, която свършихме в дома на Гидовете е да проверим прогнозата за времето.
Денят беше дъждовен и такъв си остана. Доста се чудихме да тръгваме ли към хижата или да нощуваме на къмпинг.
След пауза за бира и малко умуване багажа беше смъкнат и раниците подредени с всичко необходимо.

Само най-необходимото

Голям панаир бяхме и интересна гледка за преминаващите, но не ни пукаше грам.
На 13.08 около 23 ч. бяхме в подножието на върха малко над хижа Абруци.
Опънахме си малката двуместа палатка и се натъпкахме четиримата вътре.

Сутринта гледката беше уникално красива и най-сетне зърнах върха в цялата му прелест. Първото, което изрекох беше "представях си го по-страшно" и вече знаех, че съм готова за близко запознанство с Матьо. Така го наричах на галено.
След закуска и кафе в хижата потеглихме към заслон Карел.
Уж бях ограничила раницата само с най-необходимото, а продължаваше да ми тежи ужасно. Все питах Сашо на каква височина сме. Колко ли остава? Не исках аз да съм бавната и групата да спира заради мен, но колкото по-нагоре стигахме толкова някак по-изморена се чуствах. По пътя имаше мемориални плочи. Спирах си погледа за кратко върху тях. Някак не исках да мисля, че тук се умира. И ето стигнахме първия траверс, подсичането на Tete del Leone.

Неприятно сипейче смесено със сняг и лед. Ама ей така си го подсякохме без проблем. Достигнахме и Colle del leone. Дойде време да се връзваме. Някакви нахални украинци за малко да минат през мен... голямо бързане. Не разбирах защо, но после всичко ми се изясни. Тръгвам нагоре след Григор. Лесно е и дори не знам защо сме с въже, мрънкам, но го следвам. Следва почивка на една площадка докато чакаме хората пред нас да тръгнат. Изведнъж чувам нещо. Не помня точно какво ме накара да се обърна. Видях как един човек се търкаля по склона. Не можех да повярвам, че се случва там където преди 5 минути бяхме ние. Само питах спря ли, спря ли? Бях си закрила очите с ръце. Не успях да спра сълзите. Знаех, че няма начин да остане жив след като виждах как се удря и отскача и пак пада и пак отскача, но не спира. В началото се опитваше да се задържи, но после тялото му се отпусна и изчезна в един от улеите. Приятеля му тръгна след него с риск да го последва и него тази съдба, но въпреки това тръгна да слиза. Стигна до някъде и спря. Помня, че Григор ме прегърна и ми каза, че трябва да продължим. Сетих се, че приятелите му от Пловдив вървят след нас. И го питах дали случилото се не е станало с някое от българските момчета. Григор извика няколко пъти силно „Ови... Ови“. Никой не отвърна. Почуствахме леко облекчение. Всички се разтревожиха. Един мъж набързо слизаше. Очевидно гид. След около 10 минути хеликоптера дойде. Въпреки, че знаех че не трябва да гледам обърнах глава. Тялото на човека висеше безжизнено на въжето. Единственото което си помислих, е че не искам да свърша така. Отново се разплаках. Бях сама. Нямаше кой да ме види или чуе. Подръпването на въжето ме накара да се съвзема. Исках само да стигна заслона и да си почина. Не след дълго усетих снежинки по лицето си. Помислих си, че сняг не ме беше валяло през август. Започна и да застудява. Точно навреме и заслона се появи. Качих се горе и някакъв мъж ме поздрави. Отворих вратата и Марто и Сашо ме посрещнаха с думите "Заслона е пълен, не знам къде ще спим". Така или иначе намерихме място за спане под масата в столовата. Там поне нямаше риск някой да ме стъпче и имаше въздух за дишане в сравнение със спалното. Хапнахме, пошегувахме се с момчетата и дойде време за сън.

Под масата

Тъкмо заспивам, мъж влиза и казва на развален английски че отвън има хора без котки и се нуждаят от помощ. Ови и Гриньо реагираха мигновено. Станаха и някакви други хора... въжета, самохвати... още въжета... влизат, излизат. И първия от бедстващите се появи. Беше жена. По-рано се бяхме разминали по пътя с нея. Беше мокра и цялата трепереше. След нея пристигнаха още около 8 човека. Не знам поради каква причина бяха тръгнали без котки, но беше лудост. Като казвам лудост се сещам и за нейното въплащение в лицето на една девойка. Ние си я наричахме Фрий солото шеговито.
В 03:00 часа започна шумотевицата. Някак се опитваш да спиш още, но е трудно. След известно колебание заради вчерашния снеговалеж решихме, че ще направим опит за върха. Марто не се чустваше добре не само от височината, а и от случилия се инцидент вчера. Реши, че неговия път е надолу. Трудно решение, но за мен достойно. По-лошо щеше да е ако по пътя нагоре беше решил да се върне. Това щеше да означава връщане и на четирима ни. Пожела ни успех, прегърнахме се набързо и ние потеглихме нагоре. Бяхме тръгнали последни, но постепенно започнахме да застигаме разни хора. Разминаването се случваше бавно. След известно време започнахме да срещаме слизащите. Попитах няколко групи качиха ли върха, но отговора беше „НЕ“. Твърде късно е станало, нямали са време. Започнах да усещам леки съмнения, че ще стъпя най-горе.
Въпреки, че бяхме тройна свръзка не бяхме бавни, но сякъш времето бързаше. Часовете си вървяха. С височината все по-трудно ти става да движиш без да спираш за почивка. Гаденето ми се засили. Пиех само вода, не можех да приемам никаква храна, но въпреки това толкова бях концентрирана, че не усещах глад. Отново срещаме хора, които се връщат без връх. Започва да ми действа страшно зле и да осъзнавам, че твърде късно тръгнахме и няма да успеем. Не ми се занимаваше да снимам. Точно преди един рапел спряхме за почивка. Беше 15.30ч, а мястото е премката след Pеаk Tindall.

Брокенския призрак

Вече почти няма хора, които да слизат освен четиримата корейци, които бяха като бойна машина. Отзад дойдоха още 2 свръзки. Започнахме да мислим дали да слизаме или да продължим. Духаше вятър и настъпваше мъгла. Тези зад нас се отказаха. Сашо деликатно намекна да се връщаме. Заслон Карел можем да го стигнем преди да се стъмни. Григор не можеше да вземе решение. Виждаше се по лицето му, че се разкъсва. Поглежда върха и казва - "400 м още. Няма да успеем и времето ме притеснява“. Не бях свикнала да виждам несигурност в него, но тук разпознах колебливостта и как везните се накланят към пътя надолу. Моето мнение беше, че за мен пътя е към върха и заслона в Швейцария. Повече се страхувам да слизам в тъмното по снежен склон, на който няма къде да се осигуриш, отколкото да катеря нагоре. Казах му да не го прави заради мен и моята мечта, а това което разума говори. „ВРЪЩАМЕ се”, отсече Григор. Погледнах върха и знаех, че няма да се върна повече тук.

Въпросът е "На къде?"

Подготвихме се за слизане. Григор направи наколко крачки и спря. Погледна върха, погледна ни нас и изненадващо чух – „Е*** съм го, ще го направим“. Не ни трябваше повече. Знаех, че трудното сега започва и че нямаме връщане. Рапел, изкачване, пак рапел... страхът ми бе изместен от мотивацията да успея да съм горе по светло. Срещаме едни хора, питам ги как е на върха, те отговарят „ЧУДЕСНО“. Това ми дава нови сили. 4 часа до върха. Така ми казаха. Замълчах и не казах на момчетата. Страхувах се, че отново може да има предложение за връщане, но в най- добрия случай в 20:00ч трябва да сме горе. Стигнахме стълбата The Jordan stairs. Изглеждаше лесно, докато не направих няколко крачки и осъзнах че почти не мога да се движа. Раницата толкова ми тежеше вече. Часовете мъкнене си бяха казали своето. Костваше ми страшни усилия да продължа, но в един момент ръцете ме предадоха. Не можех дори да си изпъна пръстите, толкова ми се бяха стегнали мускулите в предмишниците. Завладява те чуство на тотална безомощност. Григор ми пуска въже и ми изтегля раницата. Облекчението е огромно, но за кратко. Знам че сме близо и остава малко. Слънцето залязва. Какъв залез само! По дяволите! Исках по това време да сме горе, а с малко не успяваме. Реших да спрем за почивка и все пак да погледаме хоризонта. Сега беше момента, в който исках да кажа нещо истинско и важно на моя партньор в живота и в планината. Няколко кратки думи, идващи от сърцето.
ПОСЛЕДНО въже. Горе ни посрещат двама чичковци украинци, които са на бивак. Поздравяваме ги и след няколко крачки сме на кръста.

15.08.2018, 21 ч. На върха.

Духа вятър, тъмно е и студено, но някак не ми прави впечатление. Радост. Рискувахме и успяхме. Идва и Сашо. Поздравяваме се един друг. Истинско щастие в очите и на тримата. Правим снимки за спомен. Решаваме, че е опасно да продължим напред при този вятър, студ и изтощение. Върнахме се при украинците. И ние ще спим на върха. Дори в най-смелите си мечти не съм мислила, че ще нощувам на Матерхорн, а ето сега е реалност. Става ми ужасно студено. Започвам да треперя. Бързаме с бивака. Григор поставя няколко френда, за които се осигуряваме. За първи път ще спя вързана със седалката направо в чувала.

На топло в чувалчето

Ах, а чувала... не съжалявах в него момент за нито левче, дадено за екипировката ми. Имах 2 уормъра, които сложих в чорапите. Под нас за изолация бяхме сложили въжетата. Беше твърдо. Камъни, лед това беше под нас, но не ми пукаше. По дяволите, над мен беше само небето и падащите звезди. Трудно е да опиша щастието, което изпитвах. След почти 2 години най-сетне осъществих тази моя мечта.

ПОКОРИХ себе си и изкачих върха.

От Италия към Швейцария

Слизането не беше лесно. На третия ден глада си каза своето. Чуствах се зле. Цялата треперех от изтощение. Елементарни движения ми бяха трудни. Григор ме осигуряваше над мен, но просто тялото не ме слушаше. Като добавя и блъскането от прииждащите гидове, които влачеха като куче на каишка клиентите си нагоре. Нервите ми се опънаха до краен предел. Опитвах да пускам рапел, а някакви се държат за въжето ми. Удрям се в скалите. Болка. Треперя от изтощение и нерви. Опитвам се да им направя място, а те ме блъскат, настъпват ми въжето с котките. Развиквам се на един грубиян, защото ми писва. Сашо идва до мен и ми помага. Една жена ме пита добре ли съм. Отговарям й с ДА. Казах й, че съм изтощена и че сме спали на върха. Тя беше изненадана и ме пита защо не сме извикали хеликоптер. Само се усмихнах и й пожелах успех нагоре.

Слизането продължава бавно и мъчително за мен. Спирам. Не мога повече. Тялото ми трепери. Разплаквам се от безомощност. Григор ме кара да ям нещо. Едвам успявам да хапна половин барче и един гел. Не мога да спра да плача. Сещам се за загиналия човек. Не искам да падна и аз. Въпреки страха продължавам да слизам като се суркам по скалите.
Слизането се оказа за мен по-трудно от изкачването.

Но ето, пием бира в хижа Хьорнли и гледаме върха. Още не осъзнавам, че успях. Обадих се на мама да я успокоя.
Ядох безплатна супа в хижата, а кока-колата беше по-вкусна от всякога.
Сашо и Гриньо си угодиха с вечеря от по 30 франка. Сашо още ги преживява.
След още една нощувка на открито вече сме в Цермат.
Всичко си заслужаваше и синините, и болката, и сълзите.
Доказах на себе си, че мога.
Ей така, за една година упорит труд от туристка станах алпинистка.
Сега Матерхорн е зад гърба ми, а пред мен... времето ще покаже.