За Ждрелото или за живота, а може би един поток от мисли

Във връзка с разговори, отминали и предстоящи събития. Във връзка с мисли, идеи, планове, проекти. Във връзка с онзи дебат във форума, и т.н. ...

На Митака, 'щото знае. На Коцето, 'щото остана разочарован. И на Другите, за да си помислят.
Митак, какво значи "докато не се съберем като един клуб не може да очаквате нещо да се случи"?! Под какъв предтекст и по какъв начин да съберем хората на клубна среща на мен не ми е ясно. Пускам покани, казвам на когото видя, когато сме решили да правим сбирка и какво? Събираме се пак няколко човека и си говорим за велики дела. Появяват се на моменти и епизодични герои, които умно кимат с глава, слушат или се правят че слушат какво си говорим и след няколко или малко повече дни се уверявам и то вече не веднъж, че вятъра си духа и след него нищо не остава, даже и спомен.
И друго, приятелю. Явно за мнозина е по-вкусно да оберат каймака, вместо да тичат на пазар, да белият картофи, да режат месото, да слагат подправки, да мият след туй и съдовете, а междувременно да бъркат манджата с черпака, че току виж загоряла. Та то, докато стане всичкото туй, гладът на човека му бил минал. Пък и да се молиш, а на всичкото отгоре след гощавката и да отсервираш, вятъра си духа и нищо не остава, даже и спомен.
Клубните срещи са хубаво нещо. Със сигурност. По-добри са и от сураттефтера в комуникацията между хората. Не са обаче единственият начин, за да може нещо да се случи. Мерака на хората ги кара да си намират начини за постигане на желанията. Зависи какви обаче са желанията и приоритетите. 

В алпинизма и по-скоро в катеренето по-голямата част от Старозагорските "ентусиасти", както вече не веднъж съм си мислил, че и споделял не заемат една подходяща за възхищение позиция. Няма стремежи, няма хъс, няма го тоя огън, който да ги гори цяла седмица от понеделник до петък и в последния работен ден вече маршрутите и дестинацията да са набелязани и в уговорения час колите да отпрашват изпълнени с тътен от разтуптени сърца, копнеещи за поредната доза емоция, и ръце вече вкопчени в коравия камък още преди да са стигнали до него. Има обаче дузина или два пъти по толкова горди "алпинисти". Алпинисти на думи или поне с маламашката по фасадата на блока. Не е срамна височинната работа. Изпитвам уважение към хората, които си изкарват хляба с работа по метода на въжения достъп. Уважние към тези, които умело го правят. Не мога да сдъжам обаче своята неприязън към всички бай Гошовци, научили два възела, висящи със стиропора в ръце и наричащи себе си алпинисти и към всички ония, които се записват на курс за начално обучение по катерене само, за да се сдобият с вълшебния, невероятен и даващ незнайно какво китап, а също и към тези, за които Враца е на онзи край на света, не заслужаващ внимание и Мальовица, най-непристъпната планина.

Митаче, обороти са нужни, обороти и теглителна мощ, за да дърпат напред товара, защото нямаме време. Наистина нямаме време в нашето кратко пребиваване върху лицето на Земята, а толкова много има да свършим. 

Толкова много има да видим, да пробваме и да преживеем, а времето все не стига. Нима е нужно да намаляме темпото, за да се зарадваме "някой слънчев ден" на едно едничко хубаво нещо. Нима трябва да минат години, за да катерим маршрути в Ждрелото?! А не е само Ждрелото, приятелю!
"Дай ни сили, Боже" бих казал ама като съм неверник. Не че не вярвам. Вярвам силно, ама не в измислени герои като дядо ти боже или Капитан планета.
Вярвам, че всичко може и че няма време. За това газ до дупка и това е!