понеделник, 8 август 2011 г.

Пиц Бадиле по Касин

Пиц Бадиле (Piz Badile), 3308 м. Североизточната стена и северния ръб.


Ови и Блага явно добре запратиха бумеранга към главата ми, 'щото моментално ударът, който ми причини ме вкара във филма. Вече бях отказал две прекрасни предложения, едното от Никола, а другото от Марто и Дамян. Така се бях вкиснал и вече силно съжалявах, че явно никъде няма да отида това лято, когато мълнията изтрещя и Бадиле се заби като пирон дълбоко в главата ми. Съмнението че няма да получа отпуска, което ме накара да кажа "не мога" предните два пъти, този път се превърна в силна надежда, че току виж ще мога да скъсам синджира. Въпреки че съм само от няколко месеца на настоящото си работно място и по принцип, доколкото ми стана ясно нямам право на така желаната отпуска, работодателите ми се оказаха печени и ми позволиха да отсъствам от работа за съответния период. Супееее-е-ер! Няма да съм капо и това е!
С нетърпение и нервно поскърцване на зъби дочаках времето за заминаване. 
След стандартното пътуване в оптимален пакет, а именно четири човека в кола, след около 1800 км. почти без спиране се озововаме в Бондо, а от там по черен път и още няколко километра сме лице в лице с Пиц Бадиле.

Събота, 30.07.'11, късен следобед е и решаваме да нощуваме край колата. Приготвяме инвентара, храна за пет дни, тъй като смятаме толкова да останем в планината, опъваме палатките и се заравяме в чувалите.
х. Sas Fura, 1904 м.

Неделя, 31.07.'11. Разстоянието от паркинга до х. Sas Fura ни отнема около 70 мин. Хижата като всичко в Швейцария ме кара още веднъж да се убедя в какъв кенеф живеем ние, там някъде на изток. Защо българите сме такива мърлячи, мамка му?! Та нали "обичам наш'те планини зелени" и съм горд, че "аз съм българче", а в момента се чувствам като циганче в Шератон (или поне такова предполагам че трябва да е чувството) и ми е много мъчно, 'щото ми се струва, че в нашата татковина такова нещо няма да доживея да видя. Всичко изглежда като новопостроено. Коридора, столовата, стаите, кухнята, всичко блести от чистота и е толкова уютно, че ми се приисква да остана поне за ден. След кратък разговор с хижаря разбирам, че следващите два дни са нашето време за превземане на стената и ако се замотаме, то в сряда гордите защитници на бастиона ще излеят с пълна сила своите казани върху всички дръзнали да припарят наоколо.
Кухня под камъка
Хапваме по сандвич и продължаваме нагоре. След около 90 мин. забивам меч в моята нова земя и хвърлям юртата върху зелената трева. "Тука ще е", свъсил вежди заявявам и пускам коня да пасе на воля! Оправяме се набързо и с ентусиазъм слагаме отново раниците на гръб, за да направим крачка нагоре, до премката, където ще оставим инвентара, за да ни е по-леко утре сутринта. На премката, в полиетиленов чувал натъпкваме инвентара и го оставяме на удобна площадка. С Ови не се стърпяваме да се спуснем до под стената и да огледаме. Блага и Ончо нямат тия мераци и остават да бдят над нас от по-високо. Бързо намираме началото на тура и вече знаем утре откъде ще тръгнем нагоре. По-късно се връщаме в лагера и май глада е завладял всички ни. Първите капки дъжд ни принуждават да организираме кухнята в нишата под огромен камък, който явно е давал подслон и на други, тъй като отдолу изглежда доста уредено. 
Дъга! Каква дъга се появи след краткия дъжд ми е трудно да опиша. Тълкуваме го като добър знак, а фотоапаратите не спират да снимат.

Понеделник, 01.08.'11.  В 04:00 ч. часовника звъни, предвещавайки един хубав ден. След двайсетина минути разсънване и размотаване сме навън. Небето е навъсено. Опитва се да завали. Идеята беше на разсъмване вече да сме по тура, но решаваме да поизчакаме, за да видим дали дъжда ще се размине. Няколко свръзки заминават нагоре докато си правим закуска и решаваме, че всичко ще е наред, и денят ще е хубав. В крайна сметка в 07:30 ч. играта започва и Ови вече е по първо въже. На няколко въжета се редуваме във воденето. Схемата на маршрута се оказва прилично точна, или поне донякъде. В един момент тотално я зарязваме и решаваме да се доверяваме на интуицията си.  Без особени затруднения, макар може би малко бавно, по тъмно излизаме от маршрута. След три въжета по ръба сме на върха. Отказваме се от търсенето на заслона и си организираме бивак на открито. Сутринта на търгване, тъй като раниците ми се сториха твърде пълни и тежки зарязах три сандвича и спалния чувал на Ови, заедно с шише вода на премката, а моята и неговата пухенки си намериха хубаво и удобно място да ни изчакат в една ниша край началото на тура.
На кое ли въже сме?! Забравихме им бройката още след 9-то.
На Блага пухенката е малка и лека, пък и нали Блага ни е глезотийката в екипа, та хайде, пухенката в раницата (без малко и тя да остане да ни чака в пълно бездействие). Може би сега чувала и пухенките щяха да са ни от полза, но пък смятам че теглото им щеше да ни е излишно по маршрута, така че не съжалявам много, че не са с нас.
Ови, извинявай ако си зъзнал през нощта заради мен!
Среднощният дъжд ме кара да се замисля какво ни чака, но и той отминава, а и умората си казва думата. Най-накрая успявам да заспя.

На рапели по северния ръб.
Вторник, 02.08.'11. Треперейки се събуждам и надниквам от бивак-сака. Слънцето се опитва да се откъсне от прегръдката на онзи далечен връх. Цялото небе почервенява, а с него и скалите наоколо. Топлите лъчи ни карат да се размърдаме. Време е да поемем надолу. Малко снимки и интервюта, оправяме раниците и тръгваме на рапели по северния ръб.
Слизането ми се струва безкрайно. Рапел след рапел. На моменти заспивам докато чакам Блага и Ови да се изнижат надолу. А по ръба е манифестация. Докато по стената нямаше никой освен нас, тук е пълна лудница. Стигаме до премката и с Ови се пускаме до началото на тура да си приберем пухенките. Избързвам напред, взимам ги и тръгвам обратно. Ааааах, умората ли си казва думата или е въпрос на грешно решение, а може би едното е следствие на дугото, но само успявам да втренча поглед в нея докато се търкаля като топка надолу към ледника. Хубава пухенка беше!
Из живописните улички на Арко, Италия
Долу в лагера добре че е Ончо да ни развеселява с неспирния си поток от шеги, който като Педя човек, лакът брада е събрал в бездънна торба и с шепи бърка дълбоко в неизчерпаемия запас.

Сряда, 03.08.'11. Сън до късно, закуска, събиране на багаж и бързо в отстъпление докато не се е продънило небето...
Със задоволство се усмихвам зад прозореца на колата, на път за Арко, докато навън се изсипва летния порой.



Заедно с:

Няма коментари:

Публикуване на коментар