Кабул

Начало на трето въже.

Христо Платнаров

Потеглям с мисъл за сняг. Провирайки се между капките, под капките, сред водна феерия, сред дребни пръскащи капки, прелитащи нейде от високото мисля само за сняг. Сняг и лед. Отлитам от мокрия град с бяла, натежала надежда. Летя през мокрите пътища, нагоре се гмурвам в снежната иглолистна гора и право в хижа Скакавица. 

Площадка

Прелитат снежни кристали. 
Забивам и бутам, и дърпам. Врязват се острите нокти, кълват твърдите клюнове, в леда потъват с припукване металните цеви.
Идва вечер, а после и спокойната нощ.
Сутрин е. Тръгваме отново нагоре. Снегът все повече трупа. Кабул е вирнал гордо чело, а нашата шарена нишка прорязва лицето му. Двете й крайчета се разделят и после пак се събират. Разделят се и после пак се събират. Френд и включвам червено. Клема и следва зелено. А снегът засипва следите ни. Приседнал върху въжето, обирам докато Ицо напредва към мен. 
С буботене Кабул изтръсква косите си. Като плитка по рамото се свлича снежната маса по десния улей. След малко се изсипва и левия. 
Връзваме цветните нишки и следват рапели надолу. Гордите иглолистни исполини остават на пост, а ние си тръгваме.