вторник, 26 юни 2012 г.

Мачанов трап 2

Правим с Ови уговорки да ходим на Бряновщица. Любимо място, разбира се. Винаги нещо ми харесва там. Колкото и да ми се ходи обаче мислите ми все отлитат в една посока. Онзи отвес и очакващата ни след преодоляването му загадка. Какво ще се случи там горе? Какво ли има там след отвеса в дълбините на Мачановия трап. Любопитството е като заздравяваща рана. Сърбежът е нестихващ. В четвъртък не издържам и започвам да търся връзка с Ванката, за да разбера докъде са стигнали. Тайно се надявам да имам възможността пръв да надникна в непрогледния мрак. Надявам се пръв да насоча лъча на челника към новото, все още недокосвано и невиждано от човешки очи. Няма връзка. Вероятно батерията му е паднала или си е изключил телефона. Все пак има варианти - Роко, Снежа, Таньо. Свързвам се с Роко, а по-късно се включва и Ванката. След последните 20-25 м., които екипирахме с Ови, усилията на спелеолозите са довели до екипирането на още около десетина метра. Сърцето ми забива лудо, остава още работа за вършене. Пещерата все още пази своята неизвестност. И да, грабвам отново телефона и звъня на Ови. Ха-ха, знаех си! Не са му нужни безброй уговорки. Веднага склонява и се уговаряме в петък вечер да пътуваме към лагера до с. Здравковец и да атакуваме.
22.06.'12 Пристигаме. Очакват ни. Малко приготовления и пет човека влизаме към 22:00 ч. С пожелания за успех, хората оставащи навън ни изпращат. Преливам от ентусиазъм. Иска ми се по-скоро да запълзя нагоре по отвеса. Бързаме надолу. В лагера похапваме и решаваме все пак да починем. Този път си имаме спални чували и дрехи за преобличане. Сънят ме надвива.
23.06.'12 Събуждам се преди будилника. Имам обаче нужда от още малко сън макар и да не ме свърта. Така или иначе никой не помръдва и се сгушвам отново в чувала. В 06:30 нагласям алармата за след 30 минути. И така няколко пъти. Накрая ставам и се залавям със закуската. Кипвам вода канче по канче, добавям половинка пилешко бульонче, картофено пюре до сгъстяване и накрая докато е топло парченца кашкавал. И канче кафе! Един по един, всеки поема порцията си. 
Готови сме и с Ови нарамваме прониквачките. Бързо прегазваме калните препятствия. На места консистенцията е такава, че едва изваждаме краката си с ботуши на тях. Стигаме до залата с малкия водопад, който преодоляваме с жумарене и от тук само 20-30 метра меандри ни делят от целта.
В празната коминообразна зала сме само ние. Досега тук са влизали само още няколко човека. Очкават ни фиксирани въжета и нагоре само неизвестното. Водопада се изсипва някъде отвисоко и бързаме да избягаме от пръските му.
Оборудвани с инвентар за екипиране преодоляваме отвеса докъдето е фиксирано въжето и се събираме на висяща площадка. От тук нагоре решаваме да продължим на чести смени, за да не повторим грешката от миналата седмица и да мръзне осигуряващия. Ови поема първи. Има някакъв проблем с машината. Работи на пресекулки и дупка, ставаща за секунди сега изисква няколко минути и безброй ругатни. Малко по малко докато той напредва аз започвам да потрепервам и се разбираме на следващата дупка да се сменим. Разстоянието от мен до ръба, който искаме да достигнем, вероятна тераса с евентуално някакво продължение, виждам че вече е преполовено. Надявам се след смяната да успея да надникна отвъд. 
Още малко, още малко и с триста зора отвора за поредния анкер е готов. Намокрената машина съвсем сдава багажа. И двамата избухваме в ругатни. Не мога да спра да сипя проклятия. Поглеждам нагоре и не искам да повярвам колко малко ни остава. Само някакви си 7-8 метра! Сменяме батериите няколко пъти и нищо не става. Поглеждам нагоре и а-а-ах, не искам да повярвам в това, което се случва. Да! Ръкохватката! Решавам, че ще сляза до долу и ще я взема, но се сещаме, че е ръкохватка за спитове. 
Кошмар, мамка му! 
За пореден път като огнедишащ дракон  бълвам огън и жупел. 
Трябва да се примиря. Каквото успяхме направихме. Спускам се полека надолу. Стъпвам на крака и пак поглеждам докъде сме стигнали. Ови още е там, нещо се бави и разбирам колко сме високо. 
Бяхме толкова близо!
По пътя за Стара Загора почти не ми се говори.
Време ми е за нещо любимо, нещо жадувано и очаквано.
Време е за Мальовица.

Няма коментари:

Публикуване на коментар